Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
— Кряк! — рече патицата и скочи доста чевръсто.
Смяхме се, закачахме се и се държахме за ръка по детскоградински, това си ни е навик от младини. По едно време нещо се скарахме, на шега, разбира се. Аз протестирах шумно и го попитах:
— Шефе, искам да се оплача от теб. Какви инстанции има над тебе?
— Оплаквай се на арменския поп! Той е единствената инстанция над мен — отговори той и се разсмя с цяло гърло.
Месец март тази година все още работех и се радвах на добри отношения с колектива, без да подозирам колко малко ми остава. На работа си говорехме за нашите си неща, като отбягвахме всякакви сериозни теми, за да не си разваляме настроението. По случай първа пролет се организира поетична вечер — вход свободен — и аз отидох. Никоя от колежките ми не прояви интерес, хем знаеха, че и нашият д-р Писалев ще чете свои стихове — наскоро беше издал стихосбирка. Поетичната вечер се проведе в малка кино-зала в централната част на града. Имаше семпла украса по стените и по завесата, а четенето на стиховете се съпровождаше с нежна музика от китара и флейта, изпълнявана от младеж и девойка, седнали отстрани на сцената. Поетите бяха предимно лекари, сред тях имаше и доценти, но професори не си спомням да четоха стихове, нито сестри. Проф. Големанов откри вечерта с кратко слово. Той се обърна с мили думи към колегите си медици, похвали ги за таланта и смелостта им да творят поезия в такова непоетично време, като нашето и направи бърз преглед на прехода от социализъм към демокрация. Според него, преди сме имали безплатно здравеопазване и всичко необходимо за лечение, а сега изживяваме много труден период, особено ние, лекарите и т.н. Речта му беше изслушана в пълна тишина и възнаградена с възторжени ръкопляскания. За редовите лекари беше точно така — изживяваха труден период, но проф. Големанов много добре се бе адаптирал към непоетичното време — заемаше висока държавна длъжност и в същото време беше собственик на частна хирургическа клиника.
Що се отнася до социалистическото ни здравеопазване, спомням си, разбира се, че имахме повече консумативи от сега, но си спомням и как в неврология лекувахме член на Градския комитет на Партията (за по-младите пояснявам, че БКП — Българската комунистическа партия — беше наричана партията с главна буква поради липса на конкуренция от други партии), а може би беше и от Окръжния комитет, не си спомням ясно — минали са близо 20 години оттогава. Този член беше получил инсулт (мозъчен удар) и при постъпването му го настаниха в отделна стая във фоайето, извън отделението. Стаята беше фактически професорски кабинет, там седеше завеждащият неврология. Наложи се да го освободи временно, за да легне там високопоставеният болен. Денонощно край болния дежуреше сестра — наричаше се индивидуален пост. Една мързелива колежка поемаше повечето дежурства, защото партиецът беше скромен като истински комунист. Той рядко искаше нещо, лежеше си кротко и слушаше радио, а през нощта спеше, без да поиска дори подлога. Мързеланката се оправдаваше, че не се натискала за индивидуалните дежурства, просто партиецът я предпочитал пред другите, защото му разказвала вицове и му пеела от ония песнички, докато били сами. Тази сестричка наистина умееше да разказва вицове и знаеше мръсни песнички, а и на външност беше привлекателна — приятно закръглена, със сладка усмивка и трапчинки на бузките.
Лекарствата за партиеца пристигаха в колети от Холандия или Белгия, не си спомням точно, във всеки случай бяха от „разложения Запад“, не от Съветския съюз. Един ден пък казаха, че една от нас трябва да отиде до Правителствената болница в София, да получи нещо от там и да се върне — на държавни разноски, разбира се. Аз бях щастливката, понеже много обичам да пътувам, а и не ме беше страх от самолети. Беше върховно изживяване — от момента, когато влязох в бюрото за самолетни билети и казах кой ме праща, през издигането над облаците и откритието, че горе високо винаги има слънце, до успешното завръщане. Нищо не донесох, обаче, защото от Правителствената ми казаха, че Централният комитет е изпратил човек, който взел пакета малко преди мен, разминали сме се били. За какво трябваше да ме пращат тогава? В онзи случай не протестирах, разбира се, защото си направих светкавична разходка до София и обратно със самолет напълно безплатно. Не беше редно, но човек се залъгва лесно, като си натопи лъжицата в голямата каца с мед.
Деветнадесета глава
На поетичната вечер, организирана по случай Първа пролет от Медицинския университет, не отидох сама. Бях взела със себе си един колега-студент, връстник на големия ми син. Двамата излязохме преди края, защото имахме среща отвън с приятелката му — също студентка. Тримата се познаваме от времето, когато те бяха ученици във Френската езикова гимназия и идваха при мен на уроци по английски. Първото ми впечатление от тях беше, че са влюбени и по-късно, като станахме приятели, споделих с тях, че съм ги наричала Ромео и Жулиета — нещо като общ прякор. Тогава те се разсмяха и казаха, че са най-обикновени приятели, а момчето добави, че били нещо като приятелки по-скоро. Както и да е, за удобство ще използвам тук имената на световно известните влюбени. И тримата кандидатствахме през 1999 г. и заедно станахме студенти. Същата година кандидатства и малкият ми син, а големият вече беше втора година. Заобиколена бях, значи, със студенти отвсякъде — много приятно чувство, определено.