Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
— И какво стана с този рапорт?
— Още няма отговор.
— Хм, ами лекарите и техниците защо не се подпишат?
— Това си е наша подписка, на сестрите.
— Чакай малко, я ми кажи какви са тия три събрания, аз не знам за такива?
— Ами нали много пъти сме говорили?
— А нещо да сме протоколирали? Не, нали? Значи, забрави. Никакви събрания не сме провеждали.
Старшата се смути, а аз продължих:
— По-добре да не даваме ход на подписката. Могат да кажат, че си измисляме разни събрания. Клеветим Фонев, един вид, мразим го, просто защото момчето е от сой, син на професор, а ние сме нищо — прости сестри. Е, вярно е, че не могат да уволнят всички, кой ще работи после, но поне теб и мен могат. Разбираш ли? Задръж подписката, недей да я пускаш.
Така тази подписка остана да лежи някъде из папките на старшата. Д-р В. Фонев може и да не ми е мислил лошото, когато е казал пред колежката, че ще закъсам, ако я пуснем. А и доц. Фонев очевидно само се правеше, че я поддържа. Той бил накарал секретарката да я напечата! Да бъде така грижовен към сестрите, странно. Добре стана, че я задържахме, само дето пропуснахме подходящия момент да се организирахме, както трябва. Можехме да проведем три протоколирани събрания, едно поне да бяхме провели. Но ежедневието ни завъртя, нямаше време за формалности. Доц. Фонев, големият поддръжник на каузата, и той не се сети да свика събрание, нито ни информира какво е станало с рапорта, който уж бил пуснал срещу инж. Фонев. Форито пък се беше снишил, понасяше хокане и подигравки безропотно, на моменти чак ми ставаше жал за него. Може и да е интелигентен и дипломата му да не е фалшива, само да страда от някаква форма на аутизъм. Би могъл да е полезен в някаква теоретична област, кой знае?
Постепенно забравихме за подписката. Всяко чудо за три дни, нали така? А и всяка една от нас си имаше достатъчно други проблеми. По това време готвех два изпита, синът ми подаде документи за студентска бригада в Америка, имах и преводи. Животът си вървеше ден след ден. САЩ започна война срещу Ирак и с колегите от университета почти всеки ден си разменяхме и-мейли с коментари и прогнози. За войната си бяхме говорили още на очните. Една наша преподавателка от друг университет, която идваше при нас само за курс лекции по литература, се изказа много силно против тази война и то на превъзходен английски. Тя ни очароваше с интелекта и гражданската си смелост. По цял свят интелектуалците изказват същото мнение, каза тя. Университетите по принцип са развъдник на подривни елементи. Затова в Аржентина избиха първо интелигенцията, като направиха преврат през 1976. На фона на световните събития нашите отделенски проблеми започнаха да ми изглеждат съвсем незначителни.
Осемнадесета глава
Всяка година все повече хора започваха хемодиализа при нас и броят на болните ни постоянно растеше. Миналата година поставих този въпрос за разглеждане на едно събрание с шефа през май месец. Бях разгледала целия дебел журнал за постъпили на диализа с данни от 15 години насам и обясних, че за периода януари-май сме записали 44 новоприети, докато броят им за същия период през изминалите 15 години е бил средно 20. Някои от вписаните са били временно пребиваващи, наистина, но и това не обяснява защо нарастването е повече от двойно. Дали причините са влошената екологична обстановка или проблемите в здравеопазването — нека компетентните комисии да решат, стига да не си крият главите в пясъка.
— Три са основните причини за постоянно нарастващия брой болни на диализа в нашето отделение — посочих аз, — увеличаване общия брой заболели от всякакви болести, удължен диализен живот в сравнение с предходни години…
— Да, подобряват апаратите и болните взеха да издържат по-дълго на диализа, за съжаление — вметна шефът.
— … и, разбира се — продължих аз, — липсата на редовна трансплантация. Вместо да бъдат само временно при нас, докато им дойде редът за трансплантация, болните на практика ходят на диализа доживотно.
На онова събрание настоявахме да се увеличи бройката на сестрите и да се подобри снабдяването на отделението с консумативи. Шефът каза, че ще види какво може да се направи, но било много трудно да се отпуснат нови бройки във време, когато навсякъде съкращават медиците и дори затварят цели болници. Да сме се благодарели, че при нас няма съкращения и че получаваме по-високи заплати от колегите в много други болници из страната. А за консумативи нямало пари. Последното много пъти го беше повтарял. Политиката на болницата била да се реже от храната на болните и от някои консумативи, за да има пари за заплати с цел да се задържат ценните висококвалифицирани специалисти, които работят в болницата.