Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
Като се върнах от очните, сестрите ме посрещнаха едва ли не с овации. Вече не само аз бях герой. Герои бяха всички. Съчинили бяха сами подписката, докато ме нямаше, точно както ми бяха обещали и наредили отдолу подпис до подпис, начело със старшата. Чакаха само мен да я подпиша и щеше да е готова за пускане. Една колежка се бе въздържала — тя беше по-възрастна, работила в Либия, предпазлива във всичко. Друга беше в болнични. Всички останали я бяха подписали. Много се трогнах. Прочетох я, беше кратка, половин страничка, но съвсем директна. Не искаме да работим с инж. Фонев, пишеше в нея, защото действията му са неадекватни. Не желаем да влезем всички в затвора заради него — нещо такова. А, имаше писано и за три събрания, които сме провели по въпроса за поведението на Никифор Фонев. Квалификацията му не се поставяше под въпрос — съвсем правилно. Нека си има диплома, нас не ни интересува тапията му, а държим на това да е отговорен и да разчитаме на него. Въпросът наистина не беше толкова технически, колкото психически или просто — морален. Тогава всички ми бяха големи приятелки. Благодарение на ужасното ми преживяване заради Никифор и после на идиотското повторение, което направи пред свидетели, всички си мислехме, че е дошло времето да се отървем от този навлек. Така си мислехме. Но бяхме прибързали.
Седемнадесета глава
Днес, 23-ти юни, денят започна много хубаво. Станах рано, на изгрев слънце и отидох сама на разходка по близките баири. Времето е разкошно, въздухът сутрин е свеж и прохладен. Преди 6:00 навън все още няма хора. Сънливи кучета, налягали по асфалта на паркинга пред блока, ме поглеждат изотдолу мързеливо и се прозяват. Котки грациозно прекосяват улиците, без опасност за живота им. По пътеките срещам няколко души, поздравяваме се. Черниците са узрели. Спирам се да си хапна. Чувствам се в рая.
Когато се върнах, си взех едно душче и седнах да преведа няколко странички договор. После дойде един редовен клиент — обслужих го спешно, взех нелоши парици. Изкарвам 10–20 пъти по-малко в сравнение с преводачите в други страни и все пак доста повече от медицинска сестра. Но пък като сестра работех 12-часови смени и то се събираше, капеха левчетата, час по час, без значение дали вадиш болен от клинична смърт или си почиваш. Затова казвах, че си обичам работата — имах свободни дни през седмицата и чувство за сигурност. Целия преход от социализъм към демокрация го изкарах спокойно, в смисъл не останах на улицата без работа. Сега вече ще усетя какво е сам да се осигуряваш, да вземаш пари само за часовете на истинска работа — клиентът не плаща почивките ми. А интелектуалният труд в нашата страна като че ли не се цени. Преводачът е нещо като производител на домати. Идва прекупвачът — собственикът на преводаческа фирма — и ти откупва труда на безценица. В някои фирми на преводача дават само 30% от цената на превода, който са обявили за пред клиенти. Добре поне, че този проблем нямам.
След това дойде съседката, дето води неравна борба за „обратен насип“ на трапа на двора, изкопан преди години заради гаражите — уж по проект подземни — и така и останал незаринат, а е точно покрай основите на блока ни. Получила била отговор от районното кметство — най-сетне, след месец и половина. Беше отчаяна и имаше защо. Тя е възрастна жена, вдовица с побелели коси, зачервила лице от слънцето и от кръвното:
— Ще получа удар, Ани, да знаеш! Няма справедливост никаква!
— А, здрасти! Ти сега ли разбра, на тия години?
— Не мога да спя, много се вълнувам, много!
Вълнува се жената, защото след толкова ходене по мъките, сега е получила следния отговор:
„В отговор на жалба номер та-ра-ра Ви уведомяваме за следното.
Обратен насип на изкопа може да се извърши, ако Вие разговаряте със собствениците на гаражите и те се съгласят да направят хидроизолация на същите.“
Страхотен отговор! Представям си как става на практика. Тръгва горката женица по входовете да пита един по един гаражлиите:
— Ще се съгласите ли, моля, да си направите хидроизолацията, че да вземем най-накрая да заринем тоя трап? Децата тичат отгоре по покривите на гаражите, ще вземе да падне някое вътре в трапа!
— Виж какво, ма — ще каже още първият от запитаните, — нямам пари сега, чакай малко с това зариване. За 12 години нито блока се е наклонил, нито някое дете е паднало, к’во искаш?
А следващият може и да добави:
— Кат’ си толкоз на зор да зариваш, ‘що ти не ми направиш изолацията? Не е ли така? — и ще намигне на първия.
С две думи — подиграха се на женицата, че е тръгнала да върши работа „на ползу роду“, вместо да си гледа спокойствието на старини. Тя живее отскоро в нашия блок — дойде с мъжа си, вече покойник, от града, където следвам задочно. Той почина от инсулт две-три години, след като се нанесоха. Като получил удара, лежал десет дни в нервно, разказа ми съседката, като чу, че съм напуснала работа след сигнал за нередности. За десетте дни лечение в нервно, тя занесла десет комплекта чаршафи — долен, горен и калъфка, без да броим памперсите и пр. И десетте комплекта потънали като вдън земя тилилейска, а тя била толкова угрижена тогава, че не мислела за това и все носела, каквото поискат. И, разбира се, черпела. А когато човекът починал, й върнали само личните вещи, нито един чаршаф. Тя попитала: