Дявол под прикритие

— Съвсем не. Разбирам. Майка ти имаше същия ефект върху мен.

— Нима?

Графът се усмихна мрачно, спомняйки си онези дни.

— Тя беше безстрашна, свободолюбива красавица със сдържаността на необязден кон. Знаех, че не е подходяща за единствения живот, който можех да й предложа. Но бях хипнотизиран от нея. Харесвах нейния ентусиазъм и сърдечност, и всичко, което я правеше толкова различна от мен. Помислих си, че ако и двамата сме готови да рискуваме един с друг, може да имаме добър брак. Оказа се необикновен.

— Не си съжалявал, значи? — осмели се да попита Мерит. — Дори когато си бил насаме с мислите си?

— Никога — отвърна той незабавно. — Без Лилиан никога нямаше да позная истинското щастие. Не се придържам към общоприетата мъдрост, че двойката трябва да има едни и същи вкусове и произход. Брачният живот наистина би бил скучен без някои търкания: човек не може да запали кибритена клечка без това.

Мерит се усмихна.

— Обожавам те, татко. Ти направи почти невъзможно за мен да намеря мъж, който да не пострада, когато го сравнявам с теб.

Те стигнаха до залива и видяха Киър и майка й да седят на плажа до пукащия огън. За нейна радост, изглежда си говореха дружески. Когато Киър отиде да вземе една брезова цепеница и я хвърли в огъня, пламъците избухнаха с нова сила и хвърлиха дъжд от искри. Киър представляваше спираща дъха гледка, златист и приличащ на бог, тялото му с дълги крайници беше чувствено гъвкаво и силно. Той принадлежеше на тази естествена среда от слънце и солена вода с разрошени от морския бриз позлатени къдрици.

— Кой знае защо — каза сухо баща й, — мисля, че този човек ще преживее сравнението с мен. — Той направи пауза, преди да добави под нос: — Мили Боже. Няма никакво съмнение кой е баща му.

Лилиан остана да седи върху плажното одеяло и се ухили, когато се приближиха.

— Здравейте, мили мои. Господарю мой, това е Киър Макрей. Поговорихме си много приятно.

— За мен е удоволствие, Макрей — каза графът с отмерен поклон, на което Киър отвърна със същото. — Явно има нещо, което трябва да обсъдим в светлината на един слух, който стигна до ушите ми.

— Сър? — попита предпазливо Киър.

— Кингстън спомена, че сте риболовец.

Киър видимо се отпусна.

— Да, от време навреме отивам да хвана по някоя пъстърва в някое езеро на Айли.

— Аз пък опитвам късмета си като хвърлям изкуствена муха в един варовиков поток в Хемпшир. — Графът погледна към Мерит и се усмихна, потънал в спомени. — Дъщеря ми ме е придружавала няколко пъти. Тя има отлични способности, но слаб интерес.

— Губя търпение с рибите — каза Мерит. — Отнема им прекалено дълго време да решат. Предпочитам да стрелям с теб — изисква по-малко усилие.

— Добра ли си в стрелбата? — попита Киър.

— Не съм лоша — отвърна тя скромно.

— Тя е най-добрият стрелец в семейството — обади се Лилиан. — Това подлудява братята й.

Графът отиде при жена си и се отпусна по гръб, докато лицата им се изравнят.

— Милейди — каза той и гласът му придоби мека, нежна нотка, — дойдох да ви попитам дали бихте искали да послушате малко дърдорене?

— Колко малко? — попита Лилиан с подозрение.

— Симфония за един човек. В ре минор.

Лилиан се изкиска. Тя му подаде ръце и го остави да я издърпа нагоре към себе си.

— Ще се задоволя с кратка увертюра. — Тя се изправи на пръсти и целуна импулсивно съпруга си.

Въпреки непристойността на жеста графът отвърна звучно на целувката. Като прехвърли ръка около кръста на жена си, той каза:

— Ще продължим дискусията си по-късно, Макрей.

— Очаквам го с нетърпение — отвърна Киър.

Когато родителите й си тръгнаха, Мерит отиде да седне на одеялото. Топлината на огъня изпрати приятна тръпка през нея.

— Надявам се, че майка ми не те е шокирала — каза тя, докато гледаше как родителите й вървят ръка за ръка към пътеката.

— Тя е очарователна — отвърна Киър, сядайки до нея. — Харесвам я много. Не ме е шокирала, въпреки че… ругае като шотландски голфър.

— О, Боже! Наистина ли шотландските голфъри имат толкова скверен език?

— Да, най-лошият език, който някога ще чуеш, е на шотландец в пясъчен бункер.

— Има ли голф на Айли?

Киър кимна.

— Един съсед на име Горсън Катач направи игрище с девет дупки в имота си.

— Голфът е цивилизационен спорт — отбеляза Мерит. Може би се хващаше за сламка, но се радваше да научи за всякакъв вид култура на Айли. — Намирам това за окуражаващо.

Той се засмя.

— Не искам да ти оставя невярно впечатление. Теренът е грапав и осеян с камъни, и обикновено трябва да разкараме добитъка от талвега, за да играем.

— Въпреки това е хубаво да науча, че има голф игрище. — Тя бръкна в кошницата, която беше донесла, и извади емайлирано шише с капачка.

— Какво е това? — попита Киър, докато тя му я подаваше.

— Чай с мед. — Мерит отново бръкна в кошницата и извади пакет, увит в салфетка. — Помислих си, че може би тези ще ти харесат.

Като разгъна салфетката, Киър откри три наденички в тесто — миниатюрни пайчета с пълнеж от колбаси. По устните му премина усмивка.

— Мери… — Той протегна ръка и я обви около врата й, притискайки главата й към своята. Целуна я пламенно, задържайки смеха й между устните им.

След като погълна пайовете и пресуши чая, той прегърна Мерит и я накара да се облегне на него.

— Така не ти ли е неудобно? — попита тя загрижено.

— Не и ако не мърдаш. Колко обичат ръцете ми да те усещат, момиче.

Тя се усмихна с натежали клепачи, докато се взираше в огъня; пламъците трепереха и пукаха на бриза. Едната му ръка се плъзна нежно над нея, за да погали шията й отстрани и да навие кичур коса около пръста си.

След доволно мълчание Киър промърмори лениво:

— Когато тази работа с лорд Ормънд бъде уредена и всичко е безопасно… ще дойдеш ли на Айли с мен? Можеш да разгледаш острова и да решиш дали можеш да живееш там.

— Мислиш ли, че Айли ще ми хареса?

— Не е моя работа да кажа какви са твоите нужди. Ти трябва да кажеш, а аз да слушам.