Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
— Значи ще залягаме — простодушно отговори Регина Петровна и се усмихна на Кузминчетата. Но угаси цигарата. И се зае с малките мъже.
— Кво така — попита братята Демян. — Работниците ли вече не стигат в колонията, та пращат женски пол?
На момчетата им беше приятно да си разговарят с него като мъже, но не можаха да изтърпят нападката срещу тяхната Регина Петровна. Пък и нали са й защитници, закрилници!
Колка се навъси, Сашка строго погледна Демян, сякаш го виждаше за пръв път.
— Регина Петровна досега беше болна… — каза той. — Когато запалиха една сграда в колонията ни… Идва си от болницата, тук трябва да дооздравее…
— А ние двамата ще работим! — намеси се и Колка. И за тежест излъга? — Директорът ни нареди да помагаме! Каза, че разчита само на нас…
Демян сякаш се попритесни. Закима често-често, заобяснява, обръщайки се и към Регина Петровна, че е накосил много сено и камъш. Най-добре е да живеят в глинената къщурка, по-топло е. Виж, ще трябва да си готвят на огнище, ще палят тезеци. Тук има ръчна мелница за царевица. По лехите има още домати, краставици — вярно, гнилак, — тикви, зеле, цвекло, картофи… Има лозе, но е занемарено, подивяло е съвсем, влачи се по земята, няма колове… Виж, той бил посадил захарна тръстика, ще я намерят… Всичко ще намерят, има време…
Привечер Демян впрегна коня, сбогува се с тях. Накрая извади кесия, сръчно, с едно движение сви дълга цигара. Подаде я на Регина Петровна, беше жест на сдобряване.
— Дръж — каза, без да я поглежда в лицето. — Макар че лично аз не понасям жени да пушат… Военна мода е тая…
— Вие няма нужда да ме понасяте — отговори усмихната Регина Петровна. — Те са принудени да ме понасят. — И посочи Кузминчетата.
— Ами ако реша да дойда пак! — весело възкликна Демян. — Какво ще кажете?
— Ще се радваме на гости — каза Регина Петровна и припали от едно въгленче цигарата, като я държеше прегъната, сякаш бе лула. Понечи да добави нещо, но се закашля.
Демян радостно се разсмя.
— Дере, а? — подвикна доволен. — Това не са ви градските глезотии! Домашно производство, „деригърло“! Аз съм си го кълцал! Ясно?
Извади от джоба си лист от вестник, откъсна половината и отсипа от кесията шепа кафеникава едро кълцана махорка.
— На, да си имаш — подаде я на възпитателката. — Да си пушиш! Когато ти доскучее!.
На сбогуване стисна ръцете на момчетата.
— Обаче вие, такова… Пеете като артисти… Да… Щях да се пръсна от смях! В клуба де, в колхоза… — И вече с друг тон, навъсено: — Но жалко за Вера.
Докуцука до каруцата, отстрани, така му беше по-удобно, приседна на крайчеца, нахлупи си каскета и подвикна на коня — той веднага потегли. Замина, без да се обърне и сякаш без да се интересува от никого и от нищо.
Лекият прахоляк дълго вися над пътя, залязващото слънце го позлатяваше.
XXIII
Регина Петровна се настани в къщичката с малките мъже. Изхитриха се някак и тримата да спят на един креват. На Кузминчетата постлаха на пода, но те отказаха. Вътре им беше тясно и задушно. Нахвърлиха трошлив ароматен камъш в ъгъла под навеса и така си подредиха постеля. Стените на навеса бяха изплетени от същия този камъш, само че сух. Нощем той поскърцваше.
Първата им работа беше да намерят тръстиката, която плешивият Демян беше нарекъл захарна. Нагостиха всички, и Регина Петровна, и малките мъже. Ядоха, докато тя изведнъж се свърши. Вкусна тръстика са измислили тия селяни, дъвчи и плюй, това се казва живот.
Намериха и лозето. То се стелеше по земята и под листата, ако ги повдигнеш, можеха да се намерят кафеникави гроздове, оплескани със засъхнала кал.
Сашка откъсна едно зърно, опита, лицето, му се сгърчи.
— Да си изкълчиш челюстите! Киселяк!
Но Регина Петровна беше на друго мнение. Тя помоли да наберат повечко грозде, колкото побере кошницата.
И веднага, пред очите на децата, изсипа чепките в легена, изми ги и започна да ги мачка с камък. Потече мътен сок. Братята го опитаха с пръст: хваща те скомина.
Регина Петровна изсипа сока в една дамаджанка, запуши я и я прибра в мазенцето.
— Ще имаме вино за празника — каза на момчетата.
— Ами какъв ще е този празник? — заинтересуваха се братята.
— Не знам — каза тя. — Ще измислим някакъв!
— Че то празниците измислят ли се? — попита Сашка. — Досега знаех, че си идват сами.
— Понякога идват… А понякога…
Възпитателката втренчено погледна братята и попита:
— Вие кога сте родени?
— Кво? — едновременно запитаха те. Не разбраха въпроса.