Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
Анатолий Приставкин
Пренощува облачето златно
Посвещавам тази повест на всички нейни приятели, които приеха като свое това безпризорно дете на литературата и не позволиха на нейния автор да изпадне в отчаяние.
I
Тази дума изникна от само себе си, както в полето се ражда вятър.
Роди се, прошумоля, преброди близките и далечните кътчета на интерната: „Кавказ! Кавказ!“ Какъв Кавказ? Откъде се взе? Ами да, никой не можеше да ти обясни като хората.
Пък и чие ли беше това шантаво хрумване да говори в нашето кално и прашно Подмосковие за някакъв Кавказ, дето сирашката пасмина го знаеше само от четенето на глас в училище (нали нямаше учебници!), че съществува, по-точно, съществувал е през някакви далечни, мъгляви времена, когато чернобрадият щурав планинец Хаджи Мурат пушкал враговете си, когато предводителят на мюридите, имамът Шамил, се отбранявал в обсадената крепост, а руските войници Жилин и Костилин страдали в дълбоката яма.
Имало и един Печорин, излишен човек, и той се разкарвал из Кавказ.
А и цигари има такива! Едното от Кузминчетата ги зърна у някакъв ранен подполковник от санитарния влак, дето стоя сума време на гарата в Томилино.
На фона на снежнобели планински зъбери препуска ли, препуска конник с черно наметало, на див кон. Какво ти препуска, направо лети във въздуха. А под него с разкривен, бодлив шрифт пише „КАЗБЕК“.
Мустакатият подполковник с превързаната глава, млад хубавец, попоглеждаше напетата медицинска сестричка, която бе изскочила да разгледа гарата, и многозначително почукваше с нокът по картонената цигарена кутия, без да забелязва, че до него, зяпнал от почуда и стаил дъх, е вперил очи в скъпоценната кутия мъничкият дрипльо Колка.
Беше търсил около ранените коричка хляб, а видя: „КАЗБЕК“!
Добре де, какво общо има Кавказ? Мълвата за него?
Нищо.
Да се чуди човек как се пръкна тази островърха, заискрила с блестящия си леден скат думичка там, където беше невъзможно да се пръкне: сред приютските делници, без дръвце за печката, вечно гладни. Целият напрегнат живот на децата се въртеше около някое замръзнало картофче, около две картофени обелки и — като връх на желанията и мечтите — около коричката хляб, за да просъществуваш, да си жив поне още един военен ден.
Най-заветната, пък и неосъществима мечта на всеки от тях беше поне веднъж да проникне в светая светих на интерната: ХЛЕБОРЕЗАЧНИЦАТА — ей с такива букви трябва да го напишем, защото тази думичка стоеше пред очите на децата по-високо и по-недостижимо от някакъв си КАЗБЕК!
А за там определяха, както сигурно бог определя, да речем, хората за рая! Най-избраните, най-късметлиите, а може да се каже и така: най-щастливите на земята!
Кузминчетата не бяха от тях.
И през ум не им минаваше, че някой ден може да влязат там. Нареждаха се шайкаджиите, онези, дето, избягали от милицията, царуваха по онова време в интерната, та и в цялото селище.
Да проникнеш в хлеборезачницата, но не като онези, избраните — като стопанин, а като мишле, за секундичка, за миг само — ето каква бе мечтата! С едно оченце, наяве да погледаш цялото огромно богатство на този свят във вид на струпани върху масата грапави самуни.
И — да вдишаш, не с гърди, с корем да вдишаш опияняващия, зашеметяващия аромат на хляб…
И толкоз! Нищо повече!
За никакви трошици, които не може да не остават след струпаните, след хрупкаво отъркалите грапавите си хълбоци самунчета — не мечтаеха. Нека ги излапат избраните, да им е сладко! Принадлежат им по право!
Но както и да се лепяха по обкованите с ламарина врати на хлеборезачницата, това не можеше да замени на братя Кузмини фантасмагоричната картина, която се пораждаше в главите им — ароматът не проникваше през ламарината.
А да се озоват зад тази врата по редовния път нямаха ни капчица надежда. Това бе абстрактна фантастика, а братята бяха реалисти. Впрочем и конкретната мечта не им беше чужда.
И ето до какво докара тази мечта Колка и Сашка през зимата на четирийсет и четвърта година: да влязат в хлеборезачницата, в царството на хляба, по какъвто и да е начин… По какъвто и да е.
През тези особено безрадостни месеци, когато беше невъзможно да се намери измръзнал картоф, за троха хляб пък да не говорим, те просто нямаха сили да минават покрай къщичката, покрай железните врати. Да минеш и да знаеш, почти живописно да си представиш как там, зад сивите стени, зад мътния, но също осигурен с решетка прозорец действуват избраните, с ножа и везните. И кълцат, режат, мачкат клисавия недопечен хлебец, изсипват с шепа в устата си топлите възсолени трохи, а по-едрите късчета запазват за главатаря.