Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
Може би се уплаши от заканата на Колка да повикат командира?
Докато братята стояха настръхнали, Регина Петровна се измуши от водата, навлече си шалварите и побягна към малките мъже. Те нищо не бяха разбрали, играеха си край каручката.
След тази случка тя сякаш живна, стана разговорчива, все се шегуваше. Може пък и топлата вода да й бе подействувала.
Все се шегуваше със своята уплаха. Как тъй й хрумнало да пищи, че да подплаши всички.
— Много ли се уплашихте? — питаше братята.
А после каза:
— Сега вие сте моите рицари! Защитници! Закрилниците ми!
Братята се смутиха.
Чак им стана горещо.
Никога дотогава не им се бе случвало да стават защитници на други. Само на себе си. Оказа се, че е приятно.
— Ами кво искаше тоя? — заканително попита Сашка. Още не беше се успокоил. — Да не искаше да открадне нещо?
Регина Петровна погледна нататък, където изчезна войникът, и странно се усмихна.
— Не знам. Инак симпатично момче… Защо ли се разпищях, уплаших ви… Като някоя хлапачка! Че и вие май доста го стреснахте!
Братята се спогледаха и се изчервиха. Да знаеше. Регина Петровна как се уплашиха в онзи момент!
Възпитателката бръкна в една тенджерка и извади пакетче. В него имаше сандвичи, филии, намазани с масло.
— Вземете, вместо орден — каза тя засмяна. Ах, колко румена, колко красива беше станала.
Братята се нахвърлиха на хляба и макар че маслото отдавна се бе стопило, филиите го бяха попили и бяха ужасно вкусни. Дадоха и на малките мъже по половин филийка.
Няколкото километра от пътя нагоре след санаториума бяха асфалтирани, после започна обикновено шосе и накрая — бяла, изсъхнала и напукана пръст.
Планината не приличаше на онази, в чието подножие беше колонията. Беше гола, нито дървета, нито храстчета, само буренак и суха трева. Само в тесните деренца покрай ручеите се гушеше бодлива и неуютна растителност.
Децата се оглеждаха с въздишка, мислеха си, че тяхната пданина над колонията, макар и забранена, беше по-красива, по-изобилна: орехи, диви круши, афъзки. А тук — само диви маслини, ситнички и тръпчиви, да не ги хапнеш.
Регина Петровна, която се поободри и, както забелязаха братята, започна дори да пуши по малко, също се оглеждаше учудено.
На няколко пъти повтори: „Библейска планина.“ Братята не разбраха какво означават тези думи. Но се досещаха: пущинак. Сашка го обясни на Колка точно така: „Нищичко, само едното име, че и то неприлично.“
Регина Петровна се разсмя и каза, че Библията е просто една дълга, много дълга приказка… Написали са я евреите.
— Хамалите ли? — попита Колка.
— Защо хамалите?
— Хамалите, дето работят в завода! Те нали са евреи!
— Те са добри евреи — потвърди Колка.
— А защо евреите трябва да бъдат лоши? — попита с интерес Регина Петровна. И се замисли. Изведнъж каза: — Няма лоши народи, има само лоши хора.
— Ами чеченците? — възкликна Сашка. — Те убиха Вера. Регина Петровна не отговори.
Междувременно каручката направи последното завойче и пред очите на пътешествениците, а вече бяха пътували почти десет часа, се разкри равна долина между хълмовете — там се зеленееха храсти и в далечината се виждаха две бели къщички.
Вече по-късно се видя, че къщичката е една, и то мъничка, пръстена. А другата беше навес, под който можеше да се вкара каручката. И те я прибраха там.
— Пристигнахме — каза Регина Петровна и се огледа наоколо. Никой не ги посрещна. — Тук ще живеем — добави и бързо запали цигара. Сигурно се вълнуваше.
Дойде един мъж. Братята веднага познаха бившия войник, който веднъж ги бе откарал с каруцата си до гарата. Сега не беше по гимнастьорка, а само по риза и без каскет, пооплешивял и още накуцваше.
С клатушкаща се походка той се насочи към пристигналите и веднага позна колонистите. Подаде ръка на братята, представи се: Демян. На възпитателката кимна отдалече.
— Пристигнахте, значи? — попита. Обръщаше се към тях като към възрастни. Сякаш не забелязваше Регина Петровна.
— Пристигнахме — отговори Сашка като равен. — Ще работим в стопанството.
А Колка добави:
— Ще пасем добитъка.
Демян не се учуди, че децата са дошли да работят в стопанството. Не като директора. Кимна одобрително.
— Че как иначе… Нашите казваха: като ще се бием, да се бием, пиши ни в обоза! Оставям ви, значи, две крави, седем телета, три кози… Поне умеете ли да доите?
— Ще се научим — обади се Регина Петровна и се приближи с цигарата в ръка.
Демян погледна ръката й с цигарата, шалварите й, прокара ръка по загорялото си теме.
— Ще прощавате, ама… Другарко дама: това е работа… Трябва, дето казват по нашенски, да се заляга… А не да се вдига пушек.