Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
— Изкипя! На какво става от много бъбрене…
Скочи, спусна се към печката, и Демян подире й, опита да й помогне.
— Дай да я държа! Дай! — засуети се той около стопанката. — Много ме бива! Каквото искаш, мога да ти сготвя? Не гледай, че такова…
Регина Петровна отмести тенджерата, избърса челото си с опаката страна на ръката и попита:
— Ами можете ли да белите картофи, Демян Иванич?
И на плешивия Демян Иванич тутакси бе възложено беленето на картофите, а Кузминчетата, които ревниво следяха с очи кутиите с месо на масата, но и суетящия се тук гостенин, бяха пратени за гориво. Да събират съчки и тезеци. Днес, трябваха много.
— Глей го ти — каза Колка, озъртайки се, когато се поотдалечиха, чак оттатък зеленчуковата градина, — мярна месото и веднага се лепна за кухнята… Сръчен съм! Много ме бива! То нас всички ни бива да лапаме мръвки. Чак е оплешивял от много сръчност.
— Тия, плешивите, са много нахакани — потвърди Сашка.
— Да си е нахакан у тях!
— На друго е хвърлил око той, не на консервата.
— Не на консервата ли? На тиквата ли, мислиш? — попита Колка.
— Не-е… Ние нали сме едни тикви, нищо не разбрахме! Когато започна да дрънка за домакинството си…
— Какво да му разбираме? — учуди се Колка. — Оплезен съм, вика… И нямам печка.
— Той че е оплезен, оплезен е — потвърди Сашка. — Ама като извъртя работата към печката, веднага го усетих!… Иска да се жени!
Колка тъпо се вторачи в брат си. Забрави дори да събира тезеците, дето били лайна. Така го смая откритието на Сашка.
— Ама за коя?
— За коя… Ех, че си и ти!
Колка недоверчиво се умълча. Обмисляше новината. И току изтърси:
— Ама нали е стар? Сигурно е вече на трийсет…
— Какво от това? Ами тя?
— Регина Петровна е друго нещо — каза уверено Колка. — Тя е красива. За нея ще се ожени някой генерал… Или маршал…
Колка помисли малко и се поправи:
— Всъщност за нея ще се оженим ние.
— Тя няма да ни вземе — пресече го Сашка.
— Защо пък?
— Голям глупак си, Колка! — сърдито кресна Сашка. — Как можеш да се ожениш за нея, като не си пораснал още?
— Че нали ще порасна! — избоботи упорито Колка.
— Охо, докато пораснеш!… Ще дойде някой като тоя, оплезен и умен, ще подскача около нея, ще й каже нещо за печката, за картофите… И накрая ще я отведе!
— Аз пък няма да я дам! — каза Колка. — Ще го убия!
— Кого бе, Демян ли?
— Е, ще го отровя! Ще му сложа татул в млина — упорито държеше на своето Колка. — И коня му ще отровя.
Погледна натам, където зад храстите се виеше синята струйка дим от кухнята, и с все сила закрещя:
Оттук, от толкова далече, плешивият Демян естествено не можеше да го чуе. Пък и не им стана по-весело от песента на Колка.
XXIV
Но празникът си е празник, щом са се съгласили, ще търпят.
При това, когато се върнаха, когато видяха своята Регина Петровна, издокарана с хубава рокля, как не обръща никакво внимание на плешивия Демян, а гледа само Сашка и Колка, братята я разбраха така: да се омъжвам ли?! За тоя? За нищо на света! Ако ще да е триж по-сръчен! Ще се повърти, ще се повърти и ще си подвие опашката като последен чакал!
А Кузминчетата ще останат тук, при нея.
Покрай тези вълнения Кузминчетата не можаха да забележат веднага каква трапеза им е приготвена. Трапеза — един път! Ако бяха наслагали всичките си запаси, до последното бурканче, пак нямаше да е толкова красиво, колкото изглеждаше трапезата сега.
В панички, че и направо върху листа репей — сигурно го бяха измислили Регина Петровна и нейните малки мъже — върху масата, застлана с бял чаршаф, се кипреха какви ли не необикновени ястия. Имаше румени питки от царевица, крехка сланинка с полепнали зрънца сол и украсена с кръгчета лук, саламът от кутията, нарязан на тънки розови резенчета, кисели краставички с листенца копър, домати, чесън и парчета от тяхната любима дунда. Парчетата бяха добре препечени, с малки въгленчета и избил лепкав мед.
Освен това на масата имаше парченца захар, проблясващи по ъглите като върха Казбек. И отделно — цяла купчинка бонбони с пълнеж от крем-кафе. И мармалад.
И — млин.
За този млин трябва да се разкаже специално.
Беше кръгъл млин, с няколко пласта пълнеж и затова висок, още топъл, както се казва — дишаше!
Отгоре млинът беше украсен със сливи и с венец от резенчета ябълки, а в центъра с бял млечен крем беше написано с едри букви: „КОЛЯ, САША, 17.10.44 г. УРА!“
В този млин като свещички бяха набодени единайсет златисти стръкчета камъш.