Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
С двата мелнични камъка, кръгли, поставени един върху друг, братята мелеха царевица. Въртиш горния, а през дупчицата пускаш зърна. А от цепнатинката между камъните се сипе бял прах. Претръскаш го през ситото — ето ти и брашно, и зрънца за каша. С една дума, лапачка.
Ако щеш, печи чуреки, едни такива груби питки, ако щеш, вари качамак. Всичко това, вариантите за ядене, братята го усвоиха бързо. Само дето не обичаха да въртят камъните.
Отначало ги въртяха поред. После само Сашка. Колка заяви, че не му търпи търпилото.
Затова пък на драго сърце събираше дърва и тезек. А Сашка не можеше да понася тезеците. Предпочиташе сто пъти да завърти камъните, отколкото да вдигне един тезек.
Те може да им викат тезеци, заяви той, ама на човешки това си се казва л… Ако знаел в колонията, щял да докара колкото си щат от онова, дето остава от колонистите край стобора! Щели да си имат гориво за сто години напред!
Варяха си ориз с мляко, докато имаше ориз, а после — тиква.
Отначало, когато дотъркаляха от градината тиква, едра колкото единия малък мъж, братята дълго се въртяха около нея. Докато Регина Петровна не я разсече с брадвата на жълти парчета. Братята начаса грабнаха по едно. Отхапаха по веднъж-дваж и ги хвърлиха. Бяха очаквали, че е като диня, а то излезе същински кръмни моркови; отвън изглеждаше свястна, а вкусът й дървен!
Заявиха на възпитателката си: няма да ядем тая дунда.
— Не е дунда, а тиква — поправи ги тя.
— Няма значение. Да я плюскат Зорка и Мишка или телетата. Те са глупави, няма да й разберат вкуса.
Регина Петровна се разсмя, закани им се:
— И допълнително ще поискате!
— Няма да поискаме! — запънаха се братята. — Защо ли такива дунди заемат място в градината! Голяма, пък… глупачка, натъпкана със семки!
А Регина Петровна наслага парчетата в тавичка и я пъхна в печката, върху въглените. Пече, въртя се около печивото си като магьосница и хитро си мълчеше.
На обед им сложи по едно малко парченце: опитайте! Стига с вашите капризи!
Братята помислиха малко, взеха си. И пак си взеха. Всяко парче се бе зачервило, набъбнало, бе станало ароматно и сладко. По коричката бе избила лепкава мед… Ех, да си оближеш пръстите!
Изядоха ги братята, погледнаха към тавичката: колко остават? Регина Петровна заклати пръст, но им даде допълнително. Горди бяха братята, сами нямаше да си поискат. Е, това се казваше празник: лапачка на корем!
Колка си облиза пръстите и заяви:
— Хубаво е, че на Кавказ расте такава дунда!
Така похвали Кавказ. А същевременно и тиквата. Сашка премълча. Но наум си каза: с тая работа сгрешиха. Изложиха се. От млякото Регина Петровна правеше сметана, окачваше извара в парче тензух да се изцежда. Наливаше и на тях. Но млечната храна не се хареса на братята. Пиеха и се мръщеха. Гледаха да се измъкнат от масата.
— Глупачета такива — уговаряше ги Регина Петровна, като им наливаше в канчетата прясно издоено мляко. — Не разбирате колко сте щастливи! Та това е най-хубавото нещо, което е измислила природата за вас!
— Ние нямаме нужда от природата — инатеше се Колка. И Сашка кимаше. — Ние и така си живеем.
— Но нали вие самите сте природа… И то каква природа: цяла стихия! — смееше се Регина Петровна и сядаше да пие мляко. А чурека чупеше по парче на всеки. — Кажете ми, моля ви се, защо, когато сте много, сте такива неуправляеми? Като прашна буря сте: човек не може да ви удържи, да ви усмири… А когато сте двамата — и им даде по още едно парченце чурек, — сте други, по-добри. Не съвсем, разбира се. Но сте по-добри, по-добри сте…
— Без чакалите е хубаво — обясни Сашка. — Обаче ако дойдат, всичко ще разграбят. И тиквите, и млякото, и чуреките…
— Ами вие? — попита Регина Петровна. — И избърса белите си устни и белите носове на малките мъже. Те лочеха млякото като котета, с език от чинийките.
— Какво… ние?
— Сякаш не знаете! — каза Регина Петровна.
Сашка понечи да каже, че не знае, но засече. Вчера си бяха направили запас с Колка. Сложиха в скривалището три чурека, мислеха, че възпитателката няма да забележи. И напълниха едно шише с брашно.
Регина Петровна почистваше масата от трохите, но си личеше, че чака отговор от братята. С огромно нетърпение. Черните й вежди бяха присвити, значи беше ядосана. Приседна намръщена, подпря бузи на ръцете си, загледа се някъде в пространството и заговори, че тя мислела да живеят като едно семейство и всичко да им е общо, и всичко — свое… А някой тук се държи като чакал, тоест краде от самия себе си. Гепи, май така му казват чакалите. И тя, Регина Петровна, дорде е жива, никога няма да разбере това. Как е възможно да крадеш от собствената си трапеза?