Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
Братята нищо не продумаха, станаха и излязоха. Отначало на ливадата, да се посъветват, после при скривалището.
Върнаха се и оставиха всичко, тоест чуреките и брашното, на масата.
Никой повече не си спомни за този случай.
Вечерта преди рождения ден Регина Петровна приготви тесто за млин. И помоли да дотъркалят от градината някоя по-жълта тиква. И да наглеждат стадото. И малките мъже.
А тя впрегна магаренцето и замина за гарата. Доста се бави и като се върна, сложи на масата две кутии с консервирано месо. Взела ги срещу мляко от пътници от минаващия влак.
А по-точно: кутията с месо беше една, а в другата, овална, с ключе за отваряне, имало американски консервиран салам.
Братята вече знаеха, пъхваш ключето в ухото, въртиш и капакът се разпаря по шева, а под капака… Мале мила, и това ако не е празник! Заради такива кутийки братята са готови всеки ден да изтърпяват своето раждане!
Кузминчетата не мръдваха нито крачка от масата, само се взираха в кутиите, душеха ги, галеха лъскавите им студени хълбоци. Опитваха се да ги ближат, но вкусът на тенекията си беше чисто тенекиен, само щипеше на езика и толкоз.
Не щеш ли, с талигата си пристигна Демян, макар че никой, не бе го канил. Разбира се, той дори не бе подозирал за рождения ден, но им донесе парче сланина и буркан мармалад: измолил го от работниците в завода.
Регина Петровна посрещна Демян сдържано, но се зарадва на мармалада: ще стане истински сладък млин!
Виж, братята се отнесоха пренебрежително към мармалада. Тях не можеш ги изненада с такива буркани. Виж, да можеха да прибавят към запасите си консервираното месо или салама, в овалната кутийка с ключето! Защото сега ще ги излапат като едното нищо, и Демян ще помогне. Глей го ти какъв нюх има — дойде точно за месото.
А Демян, макар че уж беше дошъл по работа, все се въртеше около кухнята. Пречеше на Регина Петровна. Разказваше й нещо за своето домакинство, как прибрал картофите, как мариновал дините, а за тукашните ябълки разправяше, че не стрували, хвалеше някакви други, антоновки, дето растели по неговите родни места.
— Аз съм сръчен, полезен човек, само дето жена си нямам — бъбреше той, загледан в гърба на Регина Петровна. — Бива ме и за женска, и за мъжка работа, но една къща няма ли стопанка, все едно да няма печка. Всичко има, ама топлина няма. Пък и на вас, гледам, с тия, мъничките, не ви е леко… А?
Регина Петровна не се обръщаше, вършеше си работата край запалената печка, край огнището и нищо не му отговаряше.
Но по едно време помоли за цигара:
— Направете ми една… от вашите…
Ръцете й бяха изпоцапани с тесто, затова Демян, като сви цигарата, й я пъхна в устата и й поднесе горящ стрък камъш. При това въпросително се вгледа в очите й.
Регина Петровна духна дим, хвърли поглед на Кузминчетата, които пазеха наблизо.
— Аз съм съпруга на летец… Знаете ли какво е това? Това е професия… — каза тя. — В нашето градче преди войната казваха точно така: нейната професия е „съпруга на летец“. Да го изпращаш… Да чакаш. А после пак да го изпращаш… Когато се събирахме, ние, жените на летците, си приличахме по нещо: другите жени си говорят за моди, за украшения, а ние — за самолети и за полети. На тази мъжът й отлетял на Север, на друга — за Америка… Тогава беше модерно. И винаги — за войната. Защото тези самолети превозваха бомби — точно така се казват, бомбовози, и макар че това беше военна тайна, ние знаехме всичко за самолетите: колко бомби побират, каква скорост имат и накъде ще полетят при нужда.
А после, когато се започна, веднага ги пратиха край Ленинград и те тръгнаха да бомбардират Берлин. Оттам беше по-близо. Той се върна от първия си полет, посрещнах го. Моите малки мъже тогава бяха съвсем мънички. А при семействата на онези, които не се връщаха, трябваше да ходим ние, жените на завърналите се. Такъв беше обичаят. Не мога да ви опиша колко е страшно да влезеш в къща, където още нищо не знаят. И да се преструваш, че си се отбила случайно.
А после излетяха за втори път; лично Сталин им нареди. За по-ефектно. А там вече се били приготвили, само първия път фашистите не можели да предположат, че ще посмеем да летим към тях… И тогава жените на другите летци дойдоха при мен…
Нашето авиационно селище се пребазира в тила, германците настъпваха, а аз вече нямаше защо да заминавам с летците. Вдовица, че и с тези две опашки…
Регина Петровна изплю фаса и го стъпка.
— Отидох да работя в интернат, където чуждите, там и моите, по-лесно се издържаше. Че и гладът! А после реших да дойда тук… Помислих, че ще е по-леко.
Нещо засъска, тенджерата беше изкипяла, Регина Петровна изохка: