Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
— Ама защо? — попита Сашка. — Защо не са закачили някой друг, само него?
— Нали беше на края, та…
— Какво от това? На, камиона го взривиха в центъра на селото!.
— Може да са се сетили, че е мошеник?
— Как така?
— Много просто — каза Колка. — Ей я градината… Той не е пипвал мотика! Берял е чуждото, дето са го сели предишните хора!
— Ами другите? И тяхното не е ли чуждо?
— Те са колхозници…
— Какво значение има!
— А защо палят?
— А фашистите защо палят?
— Фашистите. Ама че ги сравни… Какви фашисти са тези!
— Ами какви са? Чу ли какво викаше оня войник за тях? Всичките, рече, са предатели на родината! Сталин казал всички да се разстрелят!
— А онова момче… Дето там, зад прозореца… И то ли е предател? — попита Колка. Сашка не отговори.
Братята така и не стигнаха до единодушно мнение.
Поразровиха пепелта, поогледаха се, но никой не се интересуваше от изгорялата къща на Иля. Сигурно всички се интересуваха само от себе си.
Братята взеха талижката и поеха към колонията.
Поеха на път рано сутринта, още дори слънцето не беше изгряло. Насред двора стоеше сиво магаренце с тъжни очи. Беше впрегнато в каручка с две колела. Натовариха каручката с бохчи, тенджери, торбички с булгур, сложиха и шише с олио.
Излезе директорът със своята неизменна чанта.
Изглеждаше недоспал, сякаш тази нощ изобщо не бе лягал.
Погледна Регина Петровна, нейните малки мъже, които хленчеха — бяха ги вдигнали много рано.
И Кузминчетата бяха тук, прозяваха се и потреперваха от студа.
— Ами тези? — попита директорът и кимна към братята. — С вас ли ще идват?
— Да — каза възпитателката. И тя погледна децата. — Това са братя Кузмини. Говорих ви за тях.
Директорът свъси чело, кой знае защо опипа чантата си.
— Кузмини… Кузмини… Откъде бяха?
— От Томилино — измънка Сашка. Трябваше да каже „от Раменское“, но Регина Петровна беше тук… Погледна Колка и разбра за какво мисли той. „Чантичката“ не току-така си ги припомни! Трябваше още навремето да си вдигнат чукалата.
А директорът вече бе отворил чантата си, порови, но нищо не намери.
— Май имаше някакво писмо… — каза той. — За какво ли беше… За някаква кухня… Не, не мога да си спомня!
— Потърсете, ние ще почакаме. Та това е прекрасно, че не са ги забравили, че пишат… — каза Регина Петровна и нежно погледна братята, които се свиваха от студа и пристъпваха от крак на крак около каручката. Те много добре знаеха за какво е това писмо! И колко си струва да го търсят. По-добре да не помнеха нищо!
Директорът пак порови в любимата си чанта, но за щастие нищо не намери.
— Ами добре… Тъкмо две гърла по-малко — каза той. И се обърна към Регина Петровна. — Ето ви документа… От колхоза. Там имало техен човек, ще ви покаже всичко… Дали ще се справите?… С тези…
— Те са добри момчета — каза Регина Петровна. — Ще ми помогнат.
Директорът погледна към небето, въздъхна:
— Ех, да бях по-свободен… И аз щях да се вдигна, та с вас! Ама къде ти! Сега отивам в завода да моля пак да ги вземат… После пък в Гудермес, за педагози… Време е да уредим училището… И продукти трябва да търся… Вече не знам какво става! — заключи той и разпери ръце.
Какво не знае „чантичката“ и децата не разбраха: за продуктите ли, за училището ли… Или за завода… Ами то е ясно като бял ден, че не бива вече да ги пускат в завода! Само на директора не му е ясно! Чакалите ще го оберат до буркан! Ще го ошушкат пак като две и две четири!
— Пък заповядайте! Щом се освободите! — отново го покани Регина Петровна и се заприготвя. — Ще ви нагостим с мляко…
— Ще пратя чакалите да оберат царевицата. А като ви стане студено, връщайте се! Всичко хубаво!
Директорът махна с ръка и тръгна към кухнята. Там вече шетаха дежурните момичета, денят започваше.
Регина Петровна настани малките мъже на каручката така, че да могат още да подремнат. Пъхна им някакви парцали под главите. Хвана магаренцето за юздата и потеглиха.
Отначало се движеха така: Регина Петровна отпред, все се страхуваше магаренцето да не откара каручката към полето, зад каручката — Кузминчетата.
Но магаренцето послушно теглеше товара си по пътя и само предеше с острите си уши, тъй че Регина Петровна скоро го остави и тръгна редом с каручката.
Понякога спираше, палеше цигара, а на братята даваше знак с ръка: вървете, аз ще ви настигна…
Но те спираха магаренцето и я изчакваха. Път е уж, но има и гъсталаци, ами ако изведнъж изскочат някои врагове!
Според братята Регина Петровна беше доста необичайно облечена за път. Мъжка светла риза със запретнати ръкави и тъмни, очевидно също мъжки шалвари. Кузминчетата не бяха виждали възпитателката си такава, но не я упрекнаха. Шофьорката Вера се обличаше къде-къде по-чудновато!