Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
— Кога е рожденият ви ден?
Братята се спогледаха и пак се вторачиха във възпитателката.
— Ден ли? Защо ден? Ами ако сме се родили през нощта? Или рано сутринта?
— Ама, разбира се — каза тя усмихната. — Всички, всички на този свят — дори кравите, телетата и козите — имат дата, на която са се родили, месец, година… И вие имате… Само че сте го забравили, нали така?
Колка въздъхна и погледна Сашка. Той е по-силен в мисленето. Той да си спомни.
Ако го бяха попитали например колко буркана мармалад има в скривалището им, Колка щеше да каже веднага. Но това…
Но и Сашка мълчеше.
— Тогава ние сами ще измислим дата — каза Ретина Петровна. — И ще си направим празник! Е?
Колка тъпо попита:
— Кога, значи?
Регина Петровна пресметна нещо наум, устните й мърдаха.
— Ами, да речем, след една седмица. На седемнайсети октомври. Харесва ли ви?
— Не знам — каза Колка. И Сашка каза: „Не знам.“
— А кога ще заминем? — попита Колка.
— Къде? Ще заминаваме ли?
— За някъде.
— Ами тук не ви ли харесва? — попита Регина Петровна, като този път се обърна към Сашка.
Той смутено премълча.
Помисли си: тук ни харесва… Там — не ни харесва…
Представи си какво би било, ако Чантичката ги остави тук завинаги. Няма нужда да ходят на училище, ще се научат да свиват цигари като Демян, да кълцат махорка, да косят трева, да ядат тръстика.
А после някой от тях ще се ожени за Регина Петровна и ще храни малките мъже с каша. Впрочем не, сигурно и малките мъже ще пораснат. Те ще пасат стадото.
— Добре де каза Регина Петровна. — Ще отпразнуваме рождения ви ден, пък после ще видим. Съгласни ли сте?
Гласът й, нейната топла гальовност успокоиха братята. Те се съгласиха да почакат. До празника. А какво значи празник, знаеха от опит: викат ги в столовата, дават им по едно сухарче и шепа семки. И хайде чупка… Да те няма!
Ако братята бяха поисквали да си измислят празник, сами щяха да си го измислят. На, главата на Сашка сече здравата, той може да ти измъдри колкото щеш празници! И няма нужда да им прикачват някакви рождени дни.
А може би това са само приказки — че безродниците, колонистите и приютските деца се раждат? Може пък да се завъждат от само себе си като бълхите, да речем, като въшките или дървениците в занемарена къща. Уж ги няма, няма, а по някое време гледаш — появили се в някой ъгъл! Пъплят, гадинките недни, повгледаш се в немитите им муцунки, в ония особени грабливи движения: я! Че то това е нашето безпризорно племе, изпълзяло е да види и то бял свят! От него, разправят, идели всички зарази, носели и молци, и мор, и краста… И без това в страната продуктите не достигат, а престъпността расте ли, расте. Време е вече да ги морим тия душички с пермазол и унитокс, и с газ — като хлебарки! Онези пък, дето са най-лакоми — къш, на Кавказ, хем и релсите след влака им да напръскаме с деказол и флайтокс, та и следа да не остане. И ето, не остана. И всички са спокойни. Не ги гризе съвестта. От нищото излязоха, в нищото изчезнаха. Какво ти раждане! Господи!
Какво ли не са патили братята през живота си. И тоя рожден ден ще изтърпят някак. И по-лошо са видели! Пък и много време има дотогава!
Но странно, времето бе текло бавно само в колонията. Там се разтакаваха и само чакаха кога ще пи нахранят. А тук дните хвърчаха като влак, който не спира на твоята гара.
И то защото Кузминчетата се заловиха за работа.
Ходеха поред до едно изворче на високото, носеха вода за домакинството. Там можеха и да се умият. Но братята никак не обичаха миенето. Пък и вредно е да се миеш със студена вода. Кожата ти се протрива, дрехите се измокрят.
И изобщо: за какво им е.
Тяхна грижа беше и да извеждат стадото на ливадата. Виж, да доят кравите, Регина Петровна не им разреши. Опитаха тайно, нищо не излезе. Кравата като срита ведрото… пак добре, че не ги фрасна по главите!
Кравите се казваха Зорка и Машка. Така ги нарекъл Демян.
Зорка беше едра, кафява, добричка. Тъкмо нея се опитаха да издоят. А Машка — мършава, на черни и бели петна, нервозна и капризна. Не дава да я доближиш. После посвикна, започна да пуска възпитателката, Сашка, дори малките мъже, но все някак предпазливо, плахо. Само Колка не понасяше. Щом го зърнеше отдалече, изопваше врат, извръщаше мокрия си нос към него и започваше да души. Опиташе ли той да се приближи, започваше да рови с предното копито, навеждаше рога и замучаваше. Тоест караше му се.
Колка много се обиждаше, заканваше се на Машка отдалече с юмрук. И се махаше.
Братята се опитваха да избудалкат кравата, да се преобличат и да се представят всеки за другия. Но се оказа, че е невъзможно да измамят кравата, също както леля Зина навремето.