Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
Когато се озоваха на разстояние от Регина Петровна, Колка каза на брат си:
— Онова писмо е било за нашия тунел…
— Дали наистина го е загубил?
— „Чантичката“ нищо не губи! Той носи всичко със себе си! В чантичката!
Сашка се наведе, вдигна някакво камъче от пътя и го хвърли настрана.
— Нека си го носи пък! А ние ще избягаме!
— Ами запасът? — попита Колка.
— Ще го вземем… И ще избягаме. — Той потърси с очи възпитателката и добави: — Само Регина Петровна да оздравее.
Без да бързат много, до обед пристигнаха на гарата.
В глухата линия бе спрял товарен влак, от него разтоварваха военна техника: някакви съвсем малки, боядисани в яркозелено оръдийца, „вилиси“, каруци и коне.
Братята намалиха крачка, вторачиха се в оръдийцата. Вярно, през войната бяха виждали какво ли не, пък и бяха ги водили в Москва, в парка за отдих и култура — на изложбата на немските трофейни оръжия, но кой мъж ще пропусне такова зрелище! Кой знае защо, оръжията винаги са красиви. И дори колкото са по-опасни, толкова са по-красиви. Оръдийцата си ги биваше.
До наклонените дъски стояха войници, пушеха, високо разговаряха. Щом видяха Регина Петровна, като по команда се извърнаха към нея.
Децата оглеждаха оръдията, а войниците — младата красива възпитателка.
Това не се хареса на Кузминчетата.
— Диий, какво спря! — кресна Сашка на магаренцето, и го шибна с пръчката. Тъй де, чудо голямо — военен ешелон с войници.
Каручката пое през коловозите, звънко изтропа по траверсите.
— Глей ги ти! Тия туземки, а? — чуха подире си.
Братята се спогледаха, но решиха да не отговарят. Уж войници, пък не разбират, че те с Регина Петровна не са никакви туземци! Ония ходят голи и с пера, във всяка география ги има!
По пътеката, която водеше между хълмовете, оттатък ротондата, се качиха до развалините на почивната станция и спряха да си починат.
Братята си избраха една ямичка за къпане и се съблякоха. Регина Петровна топна малките мъже, остави ги да си играят, а тя се отдалечи, влезе да се къпе в големия квадратен басейн, сама, вързала косата си с ризата.
Когато се чу нейният вик, нали не я виждаха от парата, децата помислиха, че тя просто им се обажда, и закрещяха, задюдюкаха в отговор, запретичваха от ямичка до ямичка, шумно се загмуркаха.
И изведнъж чуха тревожното:
— Момчета! Момчета! Помощ! Елате! По-бързо!
Братята нахлузиха дрехите на мокрите си тела и се спуснаха към нея. Веднага се сетиха, че възпитателката им е нападната от чеченци!
Но нямаше никакви чеченци.
До басейна беше застанал един войник и гледаше, не откъсваше очи от Регина Петровна. Регина Петровна пък се бе потопила в басейна, в най-отдалечения му край, чак до брадичката и уплашено гледаше войника.
Изглежда, беше ги последвал дотук от гарата.
Пръв дотича Сашка, беше успял да грабне и един камък. Застана между басейна и войника тъй, че войнишката тока просто святкаше право в очите му.
— Ти кво, бе! — кресна, вирнал глава. — Кво надничаш? Някой да те е канил тук?
Отстрани нападна и Колка:
— Кво търсиш тука? А? Айде чупка, че сега ще викнем командира!
Войникът се учуди, като видя пред себе си двама еднакви, кряскащи с еднакви гласове малчугани. Но се учуди някак спокойно, веднага забрави за тях и пак се вторачи във възпитателката. Подсмръкна, както подсмърчат хлапетата, въздъхна и си тръгна. Но отдалечавайки се, на няколко пъти се извърна, не към момчетата, а към жената, само нея гледаше.
— Върви! Върви! — извика подире му Сашка и дори замахна с камъка. А Колка свали красивия си колан — един моряк в някакъв филм беше направил така.
Внезапно войникът спря и братята разбраха: сега ще се върне и ще ги подбере… Не биваше да викат подир него, нали и без това си беше тръгнал.
Вярно, братята знаеха една хватка: единият се прокрадваше изотзад и се хвърляше в краката на врага, а вторият го блъсваше в гърдите… Врагът се просваше сразен! Само че с войника този номер едва ли щеше да мине!!
И друг метод има: хапане.
Бяха го опитвали. В Томилино един голям хулиган ги причакваше един по един — тогава копаеха на смени — и ги пердашеше. Веднъж в отчаянието си го нападнаха двамата и така го изпохапаха, че оня започна да бяга от братята като от бесни кучета! Щом ги видеше, избикаляше на километър разстояние!
Но войникът не се върна да ги бие. За последен път, не без съжаление, погледна Регина Петровна и пак въздъхна. А в отговор на вика на Сашка само недоумяващо сви рамене и бързо, много бързо, си вдигна чукалата.