Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Классическая проза » Пренощува облачето златно
Пренощува облачето златно - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Пренощува облачето златно

Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:

Повестта на Анатолий Приставкин „Пренощува облачето златно“ разказва за Втората световна война — но това е войната, визирана от ъгъл, неосветен нито от изстрелите на „катюшите“, нито от блясъка на победните фойерверки. Разказва се за тайната, породена не поради фронтова необходимост, а от гнусотата на замисъла и неговото изпълнение. Сега за „великото“ геополитическо инженерство и гигантското етническо прочистване на Сталин може да прочетем в тази творба на Приставкин, видени през погледа на сирачетата „детдомовци“ Кузминчета, изпратени от Подмосковието в благодатния кавказки регион — където наглед всичко е приказно и обилно.
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
1 ... 89 90 91 92 93 94 95 96 97 98
Перейти на страницу:

Това правят моите герои Колка и Алхузур. В страшния свят на възрастните те стават кръвни братя, както стават братя децата от грозненския разпределител, където по волята на случайността, а може би и не толкова случайно, кримският татарин, ногаецът, волжката немкиня, чеченецът и руснакът живеят като едно семейство. Всички те са жертви на Сталиновия геноцид, на едно насилие над народите, извършено по волята на Сталин през четирийсет и четвърта година. Цели народи, между които и чеченският, и ингушкият, бяха прокудени от земите си и откарани в Казахстан и Средна Азия. При преселването загинаха много хора, по някои данни — 50% от чеченцитс. И първо, естествено, най-слабите: децата и старците. През 1957 година с указ на Върховния съвет те бяха върнати по родните им места.

И макар че не можах да видя това обратно преселване на народите, все пак написах няколко реда за надгробните камъни, върнати на гробищата. А в малката глава „Банята“ се опитах да обрисувам доста конкретно образа на хората, извършили от името на великия вожд на всички народи това престъпление.

В новогодишния брой на „Литературная газета“ писах, че сега хората посещават концертните зали, за да чуят не известни естрадни певци, а писатели — както и в „Огоньок“ читателската поща е много по-интересна от похожденията на нашия любимец Мегре.

По време на една среща с читатели получих следната бележка: „Ние не идваме на вечер на въпроси и отговори. Идваме, за да се срещнем с вас, да се почувствуваме най-сетне хора.“

Сигурно е истина.

Но и ние, писателите, също ходим на такива среши, за да се почувствуваме най-сетне писатели!

Пътят на тази повест до публикуването й беше дълъг: седем години. Но не бих казал, че и тя е събирала прах по полиците като прочулите се днес филми и е очаквала своя час. Нищо подобно! През тези седем години я прочетоха над петстотин души и много от тях, като Евтушенко например, по онова още твърде опасно време ми написаха писма. Тези писма ни помогнаха да живеем — на мен и на моята повест.

И сигурно не случайно книгата, в която излиза повестта, започва с посвещението ми на тези хора: „Посвещавам тази повест на всичките й приятели, на онези, които приеха като своя собствена тази безпризорна рожба на литературата и не оставиха автора й да изпадне в отчаяние.“

В едно свое писмо ученичката Светлана Давилова от Ленинград ме пита: „«Човечност», «хуманност», «милосърдие» — нима може да има нещо по-важно от това?“

Не, не може — отговарям аз.

Именно затова написах моята повест.

А. Приставкин

1 ... 89 90 91 92 93 94 95 96 97 98
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)