Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
Изхвърли цигарата, преди да я е допушила. Братята забелязаха, че твърде често пали и хвърля цигарите. Така никакъв запас няма да й стигне.
Тя попита от прозореца:
— Чували ли сте нещо за помощното стопанство?
— Е, та? — каза Колка. А Сашка кимна.
— Изпращат ме там. Да укрепна. Имало две крави, кози, телета… Ще дойдете ли? С мен?
— Че какво ще правим там? — попита Сашка. Но вече знаеше, че с Регина Петровна ще тръгне и за края на света. Значи и Колка ще тръгне. А после всички заедно ще избягат изобщо от тези места.
— Ще ги пасем… Ще ги гледаме, ще ги храним… Такава почивка ми измислиха. Но ме е страх да отида сама!
— Далече ли е? — отново попита Сашка. Искаше да попита нещо съвсем друго, но зададе този въпрос.
— В планините, но в онези планини… От другата страна на железницата — бързо каза Регина Петровна, която веднага бе разбрала накъде бие Сашка. — Там няма никого. Те не ходят оттатък гарата… Досега не са ходили!
Но Колка първо помисли за техните запаси.
— Ами тук ще се върнем ли?
— Тук ли? — Регина Петровна опита да запали нова цигара, клечките все гаснеха. — Да, разбира се. Ще си имаме дори собствен транспорт. Ще докарваме на децата мляко и някои други неща.
— Студебейкър ли? — възкликна Сашка.
— Тайна — каза Регина Петровна.
Но Колка се интересуваше не от камиона, той мислеше за техните запаси. Лоша работа е да се отделят задълго от запасите си. Като нищо може да ги изгубят! Защото тук те са наблизо, отидеш, пипнеш ги, преброиш ги, и ти става спокойно на душата. А там… Спиш си и сънуваш единайсетте бурканчета, капачките им блестят като жълтици. И всяко е един пропуск за рая! Ами ако дойдат онези с минотърсача, ако разкопаят както там, в подземието…
Докато Колка се тревожеше за запасите, Сашка попита за малките мъже, какво ще правят с тях?
— Те ще дойдат с нас — каза Регина Петровна. И повтори: — Само че ме е страх да остана сама с тях. А така ще живеем всички заедно. Също като едно семейство… Разбрахте ли?
Не, братята нищо не разбраха за семейството. Те не можеха за разберат това. Пък и самата дума „семейство“ беше нещо чуждо, едва ли не враждебно на техния живот.
За тях целият свят се делеше на семейни и несемейни хора. И досега тези две половинки им се струваха несъвместими.
XXII
След като си тръгнаха от възпитателката (Колка стискаше в юмрук икономисаното бонбонче), преди лягане дълго спориха. Без кавги обаче. Така, кротичко.
И двамата искаха да избягат, по този въпрос нямаха разногласия. Но Колка настояваше да избягат веднага. И никакви стопанства! За какво им са разни крави и кози?
А Сашка смяташе, че е по-разумно да изчакат Регина Петровна. Сега тя не е добре, сама им го каза. Не може да избяга веднага. А когато оздравее, ще заминат заедно.
После, от помагаческото — така го нарече Сашка — стопанство може да имат и някаква полза! Да прибавят нещо към запасите си! На, от консервния завод нищо не очакваха, стигаше им да се наядат със сливи, а какво излезе!
Сашка е по-умен, то е ясно. Всичко е премислил предварително, всичко е преценил.
Колка въздъхна и неохотно се съгласи.
И той разбираше: никой никъде не ги чака. А влакове много. Ако не се качат на един, на друг ще се качат… Сиромах човек няма какво да губи, изгори ли едното село, в друго ще иде.
Преди да заминат, отскочиха до Березовска да видят къщата на Иля.
Всичко бе изгоряло: и къщата, и бараката, и дърветата наоколо. Зеленчуковата градина бе запустяла. Сигурно съседите бяха извадили картофите. А може и колонистите да са помогнали.
В буренака, покрит с бяла пепел като с прах, зърнаха познатата талижка със заръждавелите колела. С нея Иля си караше дърва.
Колка отиде при нея, побутна я с крак. Талижката потегли. Колка я блъсна още веднъж… После се наведе, намери въжето и я повлече.
— Зарежи я! — каза Сашка. — За какво ти е?
— Ами ако потрябва?
За какво може да потрябва?
Колка не отговори. Но закара талижката до Сунжа и я скри в храстите.
— Какво сега? Пречи ли ти нещо? — попита той Сашка.
— На мен не ми пречи! — озъби се брат му.
— И на мен не ми пречи. Да стои тука — и добави: — Не иска нито да яде, нито да пие…
Колка не умееше като Сашка всичко предварително да прецени и да го изрази. Мозъкът му беше уреден другояче. Но разбираше: когато едно нещо е изоставено, трябва де се прибере. Пък после да се мисли за какво ще потрябва.
А за Иля и за къщата им домъчня. Мошеник беше Иля Зверчето, ама весел мошеник, наш човек, кажи-речи.
Колка порови с крак пепелта и замислено каза:
— Той като че чувствуваше, че ще го подпалят!