Кинжалът на Медичите [bg]

— Това е шифър на Леонардо, предназначен да кодира някакво послание. Някак са свързани. Сигурен съм. Може да са азбука от символи. Помниш ли Шерлок Холмс?

— „Танцуващите хора“!

Разказах й за хрумването си от предната нощ и й обясних, че искам да заличи празните пространства между кръговете, като увеличи всеки от тях, докато се докоснат и образуват цялостна фигура.

Мона схвана веднага. Заразглежда страниците, движейки поглед от едната към другата. След това се завъртя на стола, включи компютъра и отвори скенера.

— Да открием танцуващите ти хора, искаш ли?

Първо сканира превода на Джини на всяка от страниците, за да ги има в паметта, после копира изображенията на кръговете. След това се зае с първия от тях, сканира отделните окръжности поотделно и ги долепи една към друга. Наблюдавах я с притаен дъх.

Когато Мона бе готова, окръжностите се докосваха. Седяхме един до друг и търсехме някаква насока, видима форма, символи — каквото и да е. Нямаше танцуващи човечета. Нищо за забелязване.

Изненадах се от силата на разочарованието си. Като че Леонардо би измислил нещо просто.

Мона не се предаваше.

— Все пак някак са свързани — предположи тя. — Може да са в обратен ред. Навярно не бива да започваме от външния към вътрешния, може да е от вътрешния към външния. Или някак другояче. Според мен Леонардо се е позабавлявал. — Очите й грееха като изумруди. — Нали се сещаш какво трябва да направим?

— Ще сканираме всяка от окръжностите и ще я уголемим или умалим във всяка възможна големина, докато се получи конфигурация.

— Точно така!

Захванахме се да отпечатаме по десет прозрачни плаки за всяка окръжност, за всяко положение в общата схема, номерирахме ги от 1 до 10 и ги разпределихме на купчинки по размер, така че да могат да се съчетаят с останалите по всички възможни начини. Когато свършихме, разполагахме с по сто варианта на първия и втория Кръг на истината. Първата комбинация, стартирана от външния навътре, не даде резултат. Затова започнахме отвътре навън, като поставихме най-малката окръжност отвън, а най-голямата — по средата.

Нищо. Продължихме да опитваме различни варианти, а Поп седна наблизо с бележник и молив, като си водеше обстоятелствени бележки и записваше резултатите.

Час по-късно все още не бяхме постигнали успех.

Още един час — пак нищо. У мен се надигна отчаяние. Какви ги върша? Не се знае къде е Джини, а аз играя със стотици Кръгове на истината и не мога да ги наредя.

Поп се обади:

— Май съм най-гладният негодник оттук до Компче. Ще сляза долу и ще спретна нещо за всички ни. — Погледнах го, разкъсван от безпокойство. Потупа ме леко по рамото. — Тя пак ще заблести сред нас, Реб. Пак ще заблести.