![Кинжалът на Медичите [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/3/4/kinzhalt-na-medichite-bg-download.jpg)
Кинжалът на Медичите [bg]
- Автор: Уэст Камерон
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-810-9
- Переводчик: Лили Христова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кинжалът на Медичите [bg]». Краткое содержание книги:
В градината ръката на Джини ме бе успокоила — преди да разкрия тайната на Кръговете…
Завъртях ключа.
Мощният двигател измърка, сякаш нищо не бе се случило; заглушителят скри яростните експлозии на възпламеняващия се бензин. Включих на първа скорост и препуснах в нощта, докато по радиото „Бийч Бойз“ пееха „Момичетата от Калифорния“.
Завих при лунапарка „Маджик Маунтин“, подкарах по алеята, отбих се до тоалетната, купих си сладкиш с шоколад и някакъв сок, изгълтах ги набързо и отново се опитах да звънна на Арчи.
Все още нямаше връзка.
Един добре облечен мъж, понесъл торба с покупки, мина покрай мен. Пейджърът му иззвъня. Просветна ми. Ами да! Арчи имаше и пейджър!
Набрах номера от една телефонна будка, натиснах съответното копче и затворих. Сега ми оставаше само да стоя и да чакам, най-много да взема някоя празна чаша от кафе и да я подавам към минувачите. Милостиня за идиота.
Двадесет минути по-късно телефонът иззвъня. Само дето не изтръгнах слушалката от жицата й.
— Арчи?
— Веселяко? — отвърна той с познатия баритон. — Извинявай, че толкова се забавих. Наложи се да намеря уличен телефон.
— Тя при теб ли е? — Сърцето ми щеше да изхвръкне.
— Да.
— Добре ли е?
— Естествено — отговори Арчи. — Нали е с мен.
Облегнах се на стената на телефонната кабина, изпитвах чувства, които не разбирах.
Арчи заговори:
— Ехо… добре ли си?
— Вече да.
— Къде си?
Обясних му.
— Добре — отвърна той. — Хвани по четиринадесето на север, после по магистралата към Пеър Блосъм, след това по единадесето и накрая по тридесет и осмо, та до Фонскин. Ние сме на Фонскин драйв 2116, точно след кота хиляда и двеста. Оглеждай се за една дървена мечка, която съм издялкал. Разбра ли?
Отговорих положително.
— Добре — повтори той. — Чакай малко.
Чух два приглушени гласа, а въпросителната интонация на единия накара краката ми да омекнат:
— Реб?
— Джини — прошепнах.
— Слава Богу! Какво стана при Поп?
— Арчи не ти ли разказа? И той участва.
— Така ли? Не е възможно.
— Как се свърза с него?
— Ще ти обясня, когато пристигнеш. Побързай.
— Добре — отговорих. — Хващам пътя.
— Почакай. Кръговете още ли са у теб?
Изпълни ме гордост.
— Не само.
— Какво говориш? — попита недоверчиво тя. — Да не би да твърдиш, че си ги разгадал?
Предложих й мълчаливия си отговор.
— О, боже, не мога да повярвам, че си успял!
— Идвам при теб — уверих я, а устата ми внезапно пресъхна. — Пристигам след няколко часа.
— Ще те чакам — прошепна тя. — Чао.
Затворих, този път полека, напълно замаян, но жаден за още, умирах да пия от кладенеца й завинаги, да чуя биенето на сърцето й.
Имаше колкото искаш бензин в ягуара, кръвта ми кипеше, а душата ми пееше.
Тръгвай, пътешественико, тръгвай.
Отминавах блуждаещи фарове и пътни табели, рекламиращи дънки и специалитети за закуска. Сателитни чинии разперваха антени в безмълвна молитва към черното небе, пикираха плодоядни прилепи с червени очи, влюбени гимназисти пиеха нощта, а аз, синът на музейния уредник и жената с лешниковите очи, пътувах натам, където природата ме зовеше.
Усетих опъване на шевовете на гърба си, което извика в паметта ми лицата на Поп и Мона — сълзите и добротата им. Двамата, навярно точно в този момент под някое износено одеяло… Деликатна старческа кожа, докосваща друга като нея. Поп, който се весели с дамата на сърцето си Мона. А после — шоколадови курабии. Атмосферата на Компче, духът на човешкия живот. Живот. Потапях палец в безбрежното му море и усещането беше приятно.
Скоростно се изкачвах и спусках по странната магистрала Пеър Блосъм, на две пресечки птичи полет до Биг Беър. Планините Сан Бернардино се издигаха от дясната ми страна, мъртвата равна пустиня се простираше отляво. Пътят беше хълмист, изкачванията и слизанията — така резки, че насрещните автомобили сякаш ми изпращаха морзови сигнали.