Кинжалът на Медичите [bg]

1

Потънах в черното кожено канапе в просторния кабинет на баща ми и се облегнах на възглавница, подобна на надут копринен балон. Напрежението на талази се носеше из стаята. Баща ми седеше приведен напред на стола, облегнал лакти на тапицираното си с кожа бюро, обронил чело в едната си длан. Лицето му бе на петнадесет сантиметра от високоговорителя — четвъртито устройство, отделно от телефона, което звучеше доста по-зле от сегашните. Между пръстите на другата си ръка бе тикнал молив и нервно го премяташе.

От телефона се носеше гласът на флотски лейтенант от бреговата охрана Хектор Камачо.

— Много съжалявам, сър — завърши Камачо с професионално спокойствие.

Баща ми трепна, като че настъпи кабарче.

— Твърдите, че може да е потънал някъде в радиус от километър и половина?

— Само ви съобщавам, че…

— Не можете ли да откриете самолета? Надали проумявате значението… фаталните последствия от катастрофата!

Капчици пот заблещукаха на горната устна на баща ми.

— Помъчете се да се успокоите, доктор Барнет — заговори Камачо. — Знам със сигурност колко ви е трудно да загубите… господин Гриър.

— Хенри! — извика баща ми и после промълви: — О, боже… Хенри!

Знаех, че това е името на пилота куриер, когото баща ми бе изпратил във Франция, за да донесе страница от записките на Леонардо да Винчи.

— Близък ли ви беше? — запита Камачо.

Баща ми остана глух за въпроса му.

— Значи няма никакъв начин да извадите самолета?

— Потънал е в много дълбоки води, навярно е паднал с висока скорост, сър.

Баща ми счупи молива и хвърли двете му половини на пода.

— Исусе!

Неловко се размърдах и си помислих, че не е зле да се поразходя. Но не мръднах от мястото си.

— Разбирам — обади се Камачо. — Ужасно съжалявам.

Като че цяла минута баща ми не издаде звук и изведнъж осъзнах, че плаче. Това ме потресе и усетих, че и моите очи се пълнят със сълзи.

От малката кутийка долетя гласът на Камачо:

— Господине… хм, докторе?

— Ще се обадите ли, ако откриете нещо? — отчаяно попита баща ми. — Каквото и да е. Лист хартия. Дори и съвсем нищожен.

— Разбира се, сър.

— Какъвто и да е документ. Каквато и да е бележка.

— Незабавно ще ви се обадим, ако изобщо извадим нещо, сър.

Баща ми си възвърна самообладанието.

— Благодаря, лейтенант. Довиждане.

— Довиждане, сър — отговори Камачо и прекъсна връзката.

Баща ми се втренчи в изключения високоговорител. Станах и се приближих към него, а дебелият кафяв килим приглушаваше стъпките ми. Когато отпуснах ръка на рамото му, усетих, че ризата му е подгизнала от пот.

— Татко?

Бавно вдигна глава и ме погледна с плувналите си в сълзи очи.

— Няма го, сине — прошепна той. — Изчезнал е.