Кинжалът на Медичите [bg]

— Да му се не знае, не. Щях да разбера. Имаше ли някакви пари?

— Малко.

— Е, виж, това е хубаво.

— Да — съгласих се и съзнанието ми се поизбистри. — Ако Теци или Крел бяха наблизо, нямаше да се мотаят по магистралата. Щяха да отседнат в някой близък хотел, а не да кръстосват крайбрежния път, нали?

— Така предполагам — отвърна Поп. — Щяха да чакат вести от ония нещастници, дето ги очисти. Мисли позитивно. Обърни се сега да си видя ръкоделието, да се уверя, че няма да се инфектираш.

Оставих Поп да свали превръзката.

— Изглежда ми чисто. Май съм си сбъркал призванието. Да бях станал шивач. — Извади нови марли от аптечната и ги прилепи.

Посъветва ме да мисля положително. Положително не знаех къде е Джини Освен това бях сигурен, че снощи ме бе озарило проникновение относно Леонардо. Отчаяно исках да я намеря, но не знаех къде да търся. Налагаше се да действам според възможностите, не според желанията си. А това, което можех, бе да разгадая шифъра.

Което ме пращаше при Мона.

Поп бе пристигнал от мотела с рейндж роувъра си. Вмъкнах се на задната седалка и легнах ниско — не биваше да си показвам лицето. Потеглихме по магистралата, а на мен леко ми се гадеше. Никога не съм обичал да пътувам на задната седалка, дори и седнал, особено ако страдам от махмурлук. Когато излязохме от главния път, Поп ме повика да мина отпред и с радост го послушах.

— Къде сме? — попитах.

— На пътя от Юкая към Компче. Ще стигнем при Мона за минута.

— Откъде я познаваш, между другото? — попитах, наслаждавайки се на пейзажа — високи стари дървета, щастливи катерички с достатъчно хралупи и малко автомобили, застрашаващи да ги прегазят.

— Познавам всички мацки в околността — отвърна той със самодоволна усмивка. — Бях истински сър Галахад. Сабята ми бе от стомана. Обичах да се повеселя с момичетата. Правех бързи набези тук и там. Но никоя не може да се сравни с Мона. Истински брилянт е, няма и дума. Блести като звезда в нощта. Божествена е. Точно така! Божествена. Не си ли съгласен? Дори и да си бил малък, когато си я видял за последен път, сигурно си го разбрал.

Спомних си Мона, с тежките й като букаи обувки, как се носи по улиците на стария квартал. Винаги поспираше пред съседната къща, ако стопанката с вътре, да й направи комплимент за спаружените розови храсти, каквито бяха всичките в Бъркли. Наистина имаше нещо ангелско в Мона. А аз бях глупакът, който не отговаряше на картичките й.

— Да, Поп — съгласих се аз. — Божествена е.

— Тъй ами — бе коментарът му. — Я виж, стигнахме.

Спря на стръмна, покрита с чакъл алея за коли на метър и нещо от малка небесносиня къща с тъмни жалузи. Входната врата се отвори и се показа Мона, по-пълна отпреди, с дълга сребриста коса. Носеше рокля на цветя и сандали с коркова подметка.