Кинжалът на Медичите [bg]

Поп отхапа още един залък, бузата му се разпъваше, докато дъвчеше.

— Ето какво, Реб — промърмори той — няма нужда да затулваме блясъка на Джини, за да се храниш.

Избута сандвича към мен.

Поех го и задъвках, признателен за думите му. Имаше право за Джини. Тя бе безценна. Щях да я намеря и да я закрилям.

Седяхме и ядяхме край огъня, отпивайки от текилата.

След малко подхванах:

— Извинявай, че ти навлякох всичко това, Поп. Разрушиха собствеността ти, а теб те удариха.

— По дяволите, хлапе — изсумтя Поп. — Хареса ми. Допускаш ли, че щях да стоя тук, ако не беше така? Колкото до парите, не ща и пукнат петак. Както го разбирам, онзи кучи син Крел ти е длъжник заради случилото се с близките ти.

Налях му още малко. Отпи, сякаш бе амброзия.

— Знаеш ли, и аз съм сирак.

В гърлото ми заседна буца.

— Да — проточи той. — Моят старец пренасяше твърдо гориво. Знаеш ли на кое викахме така?

— Да превозваш алкохол от черния пазар по време на сухия режим.

— Аха. Хубави парички падаха. Но в тази работа имаше доста гнилоч. Баща ми бе такъв. Може и да имало нещо читаво у него, но повечето беше гнилоч. Тъй казваше майка ми. Името й бе Беатрис. Имаше фурна в града — понички, баници, кифли с канела, които ухаеха така сладко, че да ти потекат лигите. Всички ги обичаха. Дори веднъж Бинг Кросби се отби, точно когато вече се прочуваше. Каза, че чул за вкуснотиите й от някого си в Холивуд. Купи осем кутии.

Поп отпи глътка текила.

— Ммм, харесва ми това питие — добави. — Та докъде бях стигнал?

— До Кросби — напомних му аз.

— Да… разбираш ли, баща ми използвал задната част на фурната, за да крие пиене. Един тип на име Дан Холистър Сухата уста му помагаше, грижеше се за стоката, докато баща ми ходеше да я доставя. Като погледнеш Дан, ще речеш, че две седмици поред е смукал карамел. Премляскваше, сякаш няма слюнка в устата, разбираш ли? Оттам получи прякора си. Обаче негодникът бе красавец, навярно колкото теб, като махнем мускулите. Как ти е гърбът впрочем? Боли ли?

— Не — излъгах и го подканих да продължи. Гласът на Поп и ритмичното поклащане на люлеещия се стол ме успокояваха.

Той подхвана пак:

— И Сухата уста си падаше по кифлите на майка ми, само че не онези, които излизаха от фурната. Мисля, че на нея й допадаше прическата му. Косата му бе вълниста и той я решеше назад с много брилянтин, като Виктор Матюр22, помниш ли го?

— Да — отговорих и отпих — с къдрава коса, лъснала от брилянтин.

— Точно той. Та баща ми веднъж влязъл, докато си се радвали, така да се каже, близо до големия пържолник, изненадал ги и им изкарал ангелите. В гнева си се нахвърлил върху тях, съборил врялото олио и то плиснало право в лицето на майка ми. Тя изпищяла, грабнала най-близкото, което й попаднало подръка — а то се оказало кухненският нож — и наръгала баща ми. Със залитане излязъл от фурната право в магазина, където хората се редели за сладкиши. Строполил се точно пред щанда с бухтите. Майка ми осъзнала какво е извършила и че лицето й е обезобразено, така че грабнала пищова на Сухата уста и се гръмнала право в сърцето. И това е. Край с хлебарницата.