Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
— Нека подиша — каза и отметна главата си назад, та косата да се пръсне по гърба й. — А аз ще направя чай. Тогава ще си поговорим.
Регина Петровна донесе чайник, чаши, чинийка с бонбони, същински кафяви майски бръмбари.
— Вземайте си, вземайте си — и ги помести по-близо до тях. — С пълнеж са, за чая са просто чудесни.
Братята си взеха по един бонбон. Сашка веднага сдъвка и глътна своя, а, Колка само го близна и го остави.
— Ето, сега разбрах, че не ме баламосвате — Регина Петровна пак се разсмя. — Сашка наистина е Сашка. Нищо че е с колана на Колка. Сега казвайте… Искате нещо да ми разкажете, нали?
Сашка погледна Колка и кимна.
— Как живяхте тук, милите ми? Страхувах се, че ще избягате! Нали искахте да избягате? Признайте си!
— Искахме — каза Сашка.
— Страх ви беше, нали?
Братята не отговориха. И без това то си беше ясно.
Регина Петровна ги изгледа продължително и замислено и те сведоха очи.
— И мен ме беше страх — каза простичко.
— Вие… Вие видяхте ли ги? — Сашка я погледна в тачите.
— Видях ги.
— Ето! — възкликна Сашка. — Знаех си!
Регина Петровна доля чай на момчетата и на себе си. Отиде до прозореца, запали цигара. Когато палеше, братята забелязаха, че ръцете й треперят.
— Слава богу, поне цигари си намерих. — Загледана през прозореца, тя дълбоко поемаше дима. — А тогава… Нещо не ми се спеше, бях оставила лампата да свети. А после те застанаха пред прозореца… Трима. И едно момче. Прозорецът се отвори, ето, както е сега, а аз дори нищо не проумявах. Стоят тези тримата и ме гледат в ръцете, разкроявах онази папаха. И аз ги гледам… А после…
Регина Петровна още веднъж смукна от цигарата, после извади друга, припали я от първата, която после хвърли през прозореца.
И пак дълго пуши и мълча. Смачка цигарата в една чинийка и се върна на масата.
— Мили мои приятелчета… Защо не ядете бонбони?
— Ядохме — отговори от името на двамата Колка. — Ами после?
Регина Петровна се замисли, прехапала устни. Сякаш се опомни и погледна братята.
— Да. Да… Само че на никого нито дума, нали?
Братята кимнаха.
— Наредиха ми… Там, в милицията, ми наредиха — на никого нито дума. Та тъй, допряха пушката точно тук — тя посочи челото си. — А момчето дръпна този човек за лакътя, мисля, че му беше баща. И пушката стреля встрани. Момчето пак му извика нещо и тогава мъжът ме погледна и закрещя на руски: „Отиваш! Махаш! С тия…“ — И с цевта ми сочи децата. Хукнах към вратата, после се върнах, грабнах малките… А те насочили дулата в мен, накъдето се обърна — натам и пушките… Може би се страхуваха, че ще се развикам? А още щом изтичах на двора, избухна онова… Там всичко изгоря… И вашата папаха. А после вече нищо не помня. Не знам какво стана с паметта ми. Само тази дума заседна в мен: „Отиваш!“ И пушката, която ме следваше по петите. И сега я виждам.
— Те убиха Вера — каза Колка. — Била е в кабината. Пробили й сърцето, а тя побягнала, после паднала.
— А мен ме пощадиха… Защо? В болницата през цялото време мислих. А когато ме разпитваха, ми казаха на никого нищо да не казвам. Изобщо нищо. Бандити били, щели да ги изловят, и край. Само че аз си мисля… Не биваше да режа тази папаха.
— Защо? Защо не биваше?
— Не знам. Не биваше и това е. Те я гледаха… Някак странно… Сякаш режех нещо живо…
— А тук бяха дошли едни войници — каза Колка, — дето ловят онези.
Сашка попита:
— Тези… Тримата де — страшни ли бяха?
— Дори не разбрах! — Кой знае защо Регина Петровна пак погледна към прозореца. — Хора като хора. Единият цивилен, а другите двама с военни дрехи… Май бяха без пагони. И момчето беше също като вас… Мургаво едно… Гледаше ме с широко отворени очи… Баща му се прицели — и тя пак посочи челото си, — а то го дръпна за лакътя…
— А имаха ли коне?
— Не видях — каза Регина Петровна. — Може и да са имали.
Сашка погледна Колка и извади жълтата гилза.
— Ето — и я остави на масата. — Тяхна е. От онзи изстрел.
Регина Петровна уплашено отдалече погледна гилзата. Вгледа се в очите на братята и тревожно попита:
— Та, значи, ще бягате… Къде?
Братята се спогледаха и не отговориха. Колка искаше да се върнат в Подмосковието, Сашка настояваше да продължат нататък, към планините. Накрая бяха решили: ще се качат на първия минаващ влак.
Регина Петровна стана, пак запали цигара.
— Ще погинете! — каза рязко. — По-добре да заминем заедно. Само че не веднага, сега не мога. Още се чувствувам зле.