Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
После какво стана? Тя си излезе, май заедно със Саралиева двете излязоха. Възможно ли е д-р Скорчева да е завила в обратна посока по коридора и да се е прибрала в кабинета си, без да каже нищо на Фонев? Аз не го виках да му искам шпула, той влезе сам веднага, щом Скорчева излезе и мълчаливо ми подаде шпулата. Ами ако в този момент той е разнасял шпулите по график, а аз съм решила, че д-р Скорчева му е наредила да донесе нова шпула специално за този болен, за да му продължим диализата? Половин час преди края на диализата всички техници разнасяха шпулите за следващата смяна. Може би е станало направо като в комедия от грешки на Шекспир? Само че комедиите от грешки в болниците се превръщат много лесно в трагедии.
И защо нищо не му казах, наистина? Една думичка не разменихме дори! Само защото говорех с болния ли? Не, истината беше, че по принцип почти не разговарях с Фонев. Всички го отбягваха, и аз също. Беше ни неприятен, изтърпявахме го някак, но не контактувахме с него, само говорехме зад гърба му. Той обикновено си мълчеше и ходеше насам-натам, сякаш не разбираше къде се намира, беше много отвеян. Болните са ми казвали, че ги е страх от него, приличал им на луд. Техниците също не го обичаха и ако някой се случеше дежурен заедно с него, стоеше в сестринската битовка, а Форито оставаше сам в стаята на техниците, последната в дъното на коридора. Какво правеше там, четеше ли, спеше ли, никой не знаеше и не се интересуваше. Обичаше кафе от кафе-машината и съм го виждала с глуповата усмивка да върви по коридора с пластмасова чашка в ръка, втренчил поглед в нея, сякаш държи най-ценната вещ на света. Не, в това няма нищо лошо, и аз обичах кафе от машината. На нощно дежурство пък, ако е спокойно, лягаше на някое оголено легло в свободната малка зала и гледаше телевизия на тъмно — така, опънат в цял ръст на кожения матрак без чаршаф, с поглед, насочен нагоре, обичаше тъмното и самотата, сякаш искаше никой да не го забелязва.
С работата се справяше криво-ляво и поне, докато всичко течеше нормално, нямаше особени проблеми, но щом някой от апаратите аварираше и се нуждаеше от поправка, Форито беше безпомощен и го оставяше на следващия техник по смяна. Те фактически носеха протежето на раменете си, но не смееха да протестират, а вършеха и неговата работа, само тайно го псуваха зад гърба му. А инженерчето Фонев се беше изхитрило да нарежда и на сестрите да му вършат работата — да съчленяват диализатните шланговете за шпулите, например, дори да пускат сами апаратите на дезинфекция. И сестрите го правеха. Нямаше да го правят, ако само Форито ги караше, разбира се. Правеха го, защото началникът на техническият персонал, инж. Желко Впряголов, наричан още бат’ Желко, с готовност възприе от колегата си Фонев идеята сестрите да бъдат натоварвани с несвойствени техническите задължения. А думата на бат’ Желко тежеше и сред техниците, и сред сестрите.
И аз най-редовно съчленявах диализатните шлангове за шпулите, единствено отказвах да пускам апаратите на дезинфекция, за което хванах бат’ Желко веднъж да се оплаква от мен пред старшата. Бяха седнали двамата в битовката, аз минах оттам набързо, колкото да взема нещо от сейфа (това е метален шкаф за дефицитни лекарства и опиати). Бат’ Желко тъкмо казваше на старшата:
— Само Ана се опъва, не ще да слага апаратите на дезинфекция.
Погледът му срещна моя. Трепна, но продължи, невъзмутимо уверен в правотата си:
— Ано, за тебе говоря, да ти е ясно! Що не пускаш апаратите на дезинфекция?
Обаче аз само повдигнах вежди мълчаливо, взех си от шкафа каквото ми трябваше за залата и излязох без коментар. После казах на старшата, че според мен техниците много си позволяват, а тя ги защити, че нямали време. Как пък все сестрите винаги имат време за всичко?
Когато стана инцидентът, точно такава грешка бях допуснала. Бях изпълнила техническо действие, несвойствено за сестра — сама бях съчленила шланговете. И после ме измъчваха два напълно противоположни въпроса. Единият беше, защо ги сложих сама? Защо не оставих всичко техническо да си го извърши техникът, инж. Фонев в случая? А другият — защо изобщо допуснах Форито да се върти наоколо. Защо не си свърших всичко сама? Ако сама си пусках апаратите на дезинфекция, Форито нямаше да има възможност да ми погоди такъв кален номер. Колежките защо го пъдеха и предпочитаха сами да си свършат всичко? За да не сбърка нещо по апаратите, разбира се. Д-р Венцислав Фонев също го отбягваше, макар че му беше брат, но когато нещата взеха неочакван обрат и имаше вероятност да уволнят батко му, кръвта се обади, ще ви разкажа как.