Дявол под прикритие

Раменете на Лилиан се отпуснаха и тя се обърна през рамо, за да му хвърли ироничен поглед.

— Маркъс никога не би престъпил обещанието, което ти е дал. Той винаги говори истината и държи на думата си. Нямаш представа колко тежко е това.

Устните на Себастиан трепнаха.

— Не бъди толкова сигурна. И аз имам своите проблеми с Еви. Тя настоява да бъде мила и се опитва да види доброто във всеки. И аз трябваше да живея с това десетилетия наред.

Беше доволен да чуе неохотното изсумтяване на Лилиан. След миг той отиде и застана до нея пред прозореца. Съзерцаваха заедно една леха с пурпурен хелиотроп и каскади от розов здравец на тънки стъбла, които се влачеха покрай плета.

След неловко, но не и враждебно мълчание, Лилиан се осмели:

— Сигурно е било кошмар да научиш, че имаш пораснало дете, за което никога не си знаел. Това би могло също така лесно да се случи и с Маркъс, нали знаеш.

— Трудно мога да си го представя.

— Всъщност, не. Колкото и да е внимателен, винаги има риск. Като майка на шест деца би трябвало да знам.

Себастиан я изгледа мрачно.

— Винаги съм знаел, че ще трябва да плащам за греховете си при бъдеща космическа разплата. Но в моята арогантност не ми хрумна, че човек никога не поема сам цената на греховете си. Хората около него — особено тези, които го обичат — също трябва да плащат. Което е най-лошото.

Това беше най-уязвимото, което си беше позволявал по отношение на нея.

Когато Лилиан отговори, гласът й беше необичайно нежен:

— Не бъди прекалено строг към себе си. След като се ожени за Еви, се опитваш да бъдеш мъжът, който тя заслужава. Всъщност, ти се вживя в тази роля толкова дълги години, че се срасна с нея, струва ми се. Накрая ние се превръщаме в нашите избори.

Себастиан я погледна изненадан.

— При цялата тази каша, Лилиан… това може би е най-утешителното нещо, което някой ми е казвал.

Тя изглеждаше доволна.

— Виждаш ли? Трябваше да ми кажеш още в началото.

Устните му трепнаха и погледът му се върна към прозореца.

— Сигурен съм, че ще съжалявам, че те питам за това — каза той, — но Киър беше ли в стаята на Мерит, когато я намери?

— Да — мрачно отвърна Лилиан.

— Те… бяха ли…

— Да.

Себастиан примигна.

— Трябва да е било шок за теб.

— Не бях толкова шокирана от това, което правят, колкото от безразсъдството на Мерит. Да вземе мъж в леглото си посред бял ден? Изобщо не е в неин стил. Държи се така, сякаш е недосегаема за скандала!

— Както и Киър. И двамата са полудели. Помниш как е в началото.

Тя направи гримаса.

— Да, състояние на умопомрачение с напукани устни. — Скръстила ръце на гърдите си, тя въздъхна. — Разкажи ми за този млад мъж. Свестен ли е, или напротив?

— Той е чисто злато… Голям, безстрашен младеж… приятен и остроумен. Да си призная, маниерите му са малко селски и не мога да говоря за особена хигиена: подстригването му изискваше колективно усилие. Но като цяло е добър човек.

— А как е с Мерит?

Себастиан се поколеба, преди да отговори.

— Никой извън съответната връзка не може да каже как работи отвътре. Но от това, което видях, има предпоставки да бъде нещо издръжливо. Двамата общуват с лекота. Сплотяват се в беда. Много бракове са започнали с далеч по-малко от това, включително моят.

Лилиан кимна, потънала в мисли.

— Стои ли въпросът за брак? Той готов ли е да направи правилното нещо за нея?

— Би си отрязал ръката, ако тя го помоли за това.

— Хубаво. Тя ще се нуждае от защитата на името му. Или на нечие друго име. Мерит е пренебрегвала обичаите прекалено много пъти, откак остана вдовица. Слуховете за тази афера ще са последната капка, която ще накара чашата да прелее. Както всички знаем, няма нещо, което обществото да обича повече от това да наказва почтена жена, която е нарушила правилата. — Тя се поколеба. — Страхувам се за нея.