Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
Крачеха по пътя и обсъждаха видяното. Бяха единодушни, че Вера не приличаше на себе си и че изобщо не е млада. Деветнайсет, че това е почти старост, сметнаха Кузминчетата. Ето, и те не са малки, а като им събереш годините, ще бъдат малко по-възрастни от Вера.
Освен това Колка разказа какво чул да си шепнат хората зад гърба му: че Вера седяла в камиона и чакала да свърши концертът, за да закара колонистите на вечеря… И не забелязала как се появили конниците. Те сигурно изобщо не видели Вера, гледали само камиона. Но когато хвърлили гранатата, Вера успяла да изскочи от горящия камион и да претича няколко метра, после паднала. А по-късно се разбрало, че едно парче я улучило право в сърцето… Но как е могла да тича с пробито сърце?
Сашка се замисли и не отговори. Каза само: „Не вярвам.“ Само това промърмори и млъкна.
— Ама какво не вярваш? — попита Колка. — Че сърцето й е било пробито? Не вярваш ли? А?
Сашка не отговори.
— Мислиш, че разправят врели-некипели… За сърцето?
Сашка мълчеше.
— Или… За тези… За бандитите?
През полето, скъсявайки пътя си, те стигнаха до брега на Сунжа и седнаха на тревата.
В белезникавата синева проблясваха размитите, напомнящи мираж планини. Уж съществуваха, но съществуваха така, сякаш бе съвсем невъзможно да усетиш тяхната реалност.
— На нищо не вярвам — каза изведнъж Сашка. Помълча и добави: — Ами някак не мога да разбера. Имаше я тази Вера. Возеше ни, подвикваше нещо… А после хоп — и я няма. Къде се дяна, а?
Колка се учуди и възрази:
— Къде… Заровили са я!
— За друго говоря.
Сашка присви очи и се взря в далечината. По камъчетата ромолеше кафеникавата вода, над нея се виеше пеперуда.
— Ей тия… — и Сашка посочи планините. — И те изчезват и се появяват, но винаги са на мястото си. Нали?
— Ами… — попита Колка.
— Ето тая река… И тя винаги…
— Е, и?
— Ами защо хората?… Те с какво са по-различни?
— За Вера ли говориш?
Сашка се намръщи.
— За всички говоря. И за нас с тебе. Страх ли те беше да стоиш до ковчега?
— Не — каза Колка. — Не ме беше страх. Но… беше някак неудобно.
Не можа да намери друга дума. Само потрепери.
— Ами тогава — през нощта? Когато вървяхме през полето? Страх ли те беше?
— Там ме беше страх — призна Колка.
— И мене ме беше страх. Само че не знам от какво. Просто се страхувах и това е.
— Ами от тези… страх ли те беше?
— Не — каза Сашка. И въздъхна. — От тях не ме беше страх… От всичко ме беше страх. И от взривовете, и от пламъците, и от царевицата… Дори от тебе.
— От мене ли?
— Аха.
— От мене?! — още веднъж изненадано попита Колка.
— Не от тебе, а от всички… И от тебе. Изобщо ме беше страх. Стори ми се, че съм останал съвсем сам. Разбираш ли?
Колка не разбра и не отговори. А вечерта отидоха при Регина Петровна.
XXI
Отначало взеха един буркан мармалад. Но после го оставиха. В колонията твърде много се говореше за този мармалад. Само братята липсват с техния буркан.
Отидоха привечер, след погребението, и завариха Регина Петровна вкъщи. Тя живееше в дъното на кухничката, преградена със стандартно — жълто на райенца — памучно одеяло.
Регина Петровна искрено им се зарадва.
— Милите ми Кузминчета — каза тя, въведе ги в своя кът и ги настани на кревата. — Ху из ху? — И като посочи Сашка, който този път беше препасан с подареното коланче, попита: — А, да, ти, разбира се, си Колка?
Братята се засмяха и тя разбра, че е сбъркала.
— Е, нищо — каза, — още като си дойдох, се захванах да пера, че доста се беше натрупало… Моите малки мъже, макар че за тях са се грижили момичетата, са натрупали доста мръсотия. Но зарязвам всичко, всичко… Сега ще пием чай… С бонбони! Донесох истински бонбони!
Братята се спогледаха, едновременно кимнаха. А възпитателката веднага попита:
— Да не би за вас бонбоните да са нещо обикновено?
Тя вдигна легена със сапунената вода и го изнесе. Върна се, седна насреща им и повтори:
— А как сте с мармалада? Много ли гепихте — както се изразяват вашите приятелчета? Награбихте ли? Накамарихте ли се? Правилно ли го казах?
— Е, че какво? — промърмори Сашка. — Накамарихме се, та какво?.
Регина Петровна се разсмя и нейният чуден плътен смях прозвуча на двамата братя като любима песен.
Те вече бяха огледали възпитателката си, и двамата бяха забелязали, че е отслабнала и лицето й, все така красиво и по рождение мургаво, сега е жълтеникавобледо. Само косата й още повече се бе сгъстила, не коса, а черна непослушна грива, небрежно свита на кок. Сега, пред Кузминчетата, тя се погледна в прозорчето, сигурно огледалото й бе изгоряло, с едно леко движение извади фуркета и косата се изля по раменете и като тъмен водопад, а лицето сякаш още повече избледня, посърна: