Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
И така, докато медицинският свят се вълнува от хепатита и мерките срещу неговото разпространение, в нашето отделение постоянно ставаха разправии на дребно с болните, най-често за килограмите им. Някои болни, от страх да не им се караме, че са наддали повече от разрешеното, си играеха на криеница с нас. Ето какви диалози се чуваха при нас всеки божи ден:
— Ти тегли ли се?
— Да, сестра. Имам 4 кг.
— Я ела на кантара аз да видя!
Изтеглянето показва, примерно, 6 кг. над нормата.
— Ха така, ще видиш сега, ако доц. Фонев мине проверка!
И ако наистина доц. Фонев минеше на проверка, ставаше страшно. Веднъж пред мен каза на болен от селата:
— Какво си направил ти, бе? Какви са тия 10 кила?
— Останаха ми от миналия път, докторе!
— До гуша ми дойде от тебе, да знаеш! Ще умреш, бе, глупак!
Или пък — обръщение към цялата група:
— Кого лъжете, като си криете килограмите, знаете ли? Себе си лъжете, не лъжете мене, така да знаете! Само с вас ще се разправям, ама ха, тъпи глави такива!
Това с укриването на килограми далеч не е неразрешим проблем също. Достатъчно е само леглата или шезлонгите, на които лягат болните, да са снабдени с индивидуален кантар, който безстрастно да отчита не само колко тежи болният в началото и в края на диализата, но и как протича процесът на сваляне на килограмите по време на самата диализата.
Шестнадесета глава
Сутринта на 27-ми януари, понеделник, тръгнах за работа със свито сърце. Този ден щях да бъда повикана от шефа на разговор. Носех писмените си показания за инцидента от нощното дежурство в петък и си повтарях инструкциите на мъжа ми да не се съгласявам на саморазправа, тоест разговор насаме в кабинета на шефа, а да му предам показанията и да искам писмен отговор. Не стана, както го мислех. Куражът ми се изпари в момента, в който влязох в битовката за сутрешната петминутка. Петминутка се нарича сутрешното предаване на смяна. Седнали около една ниска масичка с чаши кафе пред тях, 7–8 сестри разговарят на висок глас и се смеят. Често присъстват и една-две санитарки, но те нямат думата. Старшата и няколко други изпушват по една-две цигари, докато тече петминутката, защото тя е от 7:00 докъм 7:30 ч.
Пристигнах по-рано от другите, сипах си кафе и зачаках да видя какво ще стане. Колежките заприиждаха една след друга, свежи и весели, както винаги. Появи се и старшата, но нищо особено не стана. Петминутката свърши и влязохме да включваме болните. Някъде към 9:00 старшата ме извика в кабинета си.
— Доц. Фонев те вика в кабинета си — каза ми тя със сериозен глас.
— Не мога да отида — отговорих аз. — Консултирах се с адвокат и съм предупредена да не разговарям с никого на четири очи. Нося показанията. Ето ти едно копие. Ето и едно за шефа.
— Добре — каза старшата.
Малко по-късно пак ме извика.
— Ще се съберем всички в кабинета на секретарката. Доц. Фонев така нареди. Ще бъда и аз. Няма да е на четири очи, не бой се.
И аз отидох заедно с нея. Зад преградната секция имаше ниска масичка. Насядахме в кръг около нея — шефът, д-р Скорчева, старшата, инж. Фонев и аз. Всички бяхме повече или по-малко притеснени, и шефът също, само Форито си беше както винаги същият — спокоен и малко мрачен на вид. Той седеше до мен отдясно, а старшата — от лявата ми страна. Единият екземпляр от показанията ми беше в ръцете на д-р Скорчева и тя ги четеше задълбочено. Оказа се, че шефът още не беше ги чел. Той имаше загрижен вид и първите му думи бяха:
— Не съм ви събрал тук да ви съдя, искам просто да знам какво точно се случи. Боянова, какво ще кажеш?
Сърцето ми се разтупа и аз отговорих с пресипнал глас:
— Нямам сили пак да повтарям отново. Разберете ме, от три дена не мога да спя като хората, страшно съм уморена.