Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
Сутринта от завода пристигна едно „зисче“, охлузено и раздрънкано като талига, за да вземе по-големите колонисти.
Пейките не падаха от капаците, а си бяха готови по средата на каросерията и се клатушкаха, защото не бяха добре закрепени.
И изобщо всичко беше необичайно за колонистите. И тези неудобни пейки, и мрачният мълчалив дядка, шофьорът, и дори шофирането му — предпазливо, като че кара стъкло. — а не както ги возеше лудетината Вера!
На децата им беше мъчно за шофьорката Вера: тя беше почти техен човек. Или поне не им беше чужда, разбираше колонистите и нито веднъж не ги предаде! И камион караше! Беше красива! И весела! И такава навита! Като че цял век бе живяла в колония!
Но едно беше странно: никое от децата не пожела да иде на погребението, а и не искаха да обяснят защо.
Чак когато им съобщиха, че ги очаква гощавка в заводския стол и дори ще има месо, децата се съгласиха. Трябва да кажем, че дотогава нито веднъж не им бяха давали месо. Отидоха и Кузминчетата.
Имаха си и друга причина освен обеда: да отскочат, ако успеят, до задния двор — друг път няма да им се удаде такъв случай — и да погледнат налице ли са няколко буркана, скрити под касетките преди цялата тази история.
Че и ако успеят да ги вземат! Точно преди бягството!
Както се очакваше, траурният митинг се проведе на заводския двор.
До ковчега, който не се виждаше от навалицата, се бяха скупчили жените с бели забрадки, някои плачеха.
Видяха колонистите, когато влизаха през портала, заизвръщаха се, разстъпиха се, сториха им път да минат напред.
Макар че никак не им се искаше, Кузминчетата се озоваха точно пред ковчега — плосък, скован от груби, небоядисани дъски. Тези дъски им идваха точно до очите.
В ковчега, в който те, повдигнали се на пръсти, се втренчиха с любопитство и с някакъв неочакван страх, лежеше и сякаш спеше красива жена със свити устни; косите й, червеникави, сякаш златисти, обрамчваха едно спокойно чуждо лице.
Тази жена никак не приличаше на веселата шофьорка с каскетчето и мъжките дрехи.
Тази беше друга, не тяхната Вера, братята веднага го разбраха. И извърнаха очи. Сведоха ги надолу, към краката на масата, върху която лежеше покойната.
Масата, обкована с ламарина, а сега покрита с чаршаф, им беше позната от цеха. На нея обикновено стояха стъклените буркани с мармалад, който те задигаха зад гърба на затварача.
Двамата братя си помислиха: дано тая скучна работа свърши по-скоро, та тихичко да се промъкнат в задния двор. Където са техните буркани.
От сълзите, от вайкането, от въздишките и подсмърчанията, от цялата тази навалица ги заболяха главите, както ги бяха заболели в милицията, след като ги хванаха на пазара.
Най-сетне излезе старият технолог, беше по престилка, и започна да разказва на всички за Вера, но погледът му беше спрял върху покойната. Разказа, че Вера била съвсем младо момиче, наскоро навършила деветнайсет години, но в своя кратък живот изживяла много премеждия, а най-важното — тя преминала и през фашистката окупация. Фашистите откарвали населението в робство, но с Вера не успели да се справят… Три пъти бягала от сред път и три пъти се връщала вкъщи. Последния път се скрила в гардероба и враговете я измъкнали оттам…
Изведнъж братята ги досмеша — представиха си гардероба, в който се е крила шофьорката Вера. Но всички гледаха технолога и сериозно слушаха.
В завода Вера била стахановка, макар че била принудена да върши тежката мъжка работа на шофьор: да кара на гарата продукцията и да превозва до завода децата… При това технологът посочи Кузминчетата и те се смутиха. Но си помислиха: да се возиш на камион изобщо не е тежко, а приятно, тоя да не прекалява.
— Спи спокойно, дъще, ние няма да те забравим — каза накрая старецът и сведе глава. Късо подстриганата му бяла коса засребря на слънцето. Жените захлипаха, а тънкогласата леля Зина и сега занарежда, гласът й се изви над целия двор. От нейните поплаци излизаше, че двете са били от едно село, заедно ги докарали и ги прикрепили към този колхоз…
Към ковчега си проправиха път хамалите евреи. С непроницаеми физиономии, леко като перце вдигнаха Вера и я пренесоха в камиона, с който бяха пристигнали колонистите.
Засвири оркестър: барабан и две тръби, и от екливите удари на чинелите и барабана нещо се преобърна в гърдите на братята: заболя, загриза ги.
Около ковчега настаниха няколко жени и нареждащата леля Зина и камионът потегли.
Всички заизлизаха от портала.
Старият технолог стоеше насред двора и бъбреше, загледан в колонистите:
— Вървете… Вървете! Днес не работим!
Не им дадоха никакво месо. Дето се вика, останаха с пръст и устата! И братята тръгнаха.