Кинжалът на Медичите [bg]

Пусна ме.

— Нищо не разбирам — призна той и приглади ръкава ми.

— Ще ти обясня набързо, Поп. Опитвам се да направя нещо добро за Леонардо да Винчи.

— Леонардо да Винчи ли! Стига бе, той е по-стар и от мен! На подбив ли ме взимаш?

— Истината ти казвам и ще ти разкажа и останалото, ако ми помогнеш да се измъкна оттук.

Изгледа ме за миг, после се ухили.

— Брей, сигурно историята си я бива. По дяволите! Предполагам, че ти е нужен апартаментът на Младоликия Нелсън. Събирай си нещата… — каквото е оцеляло от тях. — Погледна надолу и видя, че съм само по чорапи. — Започни от калеврите си.

Те ме чакаха до стъпалата на верандата. Обух ги и затърсих по двора пистолетите си. Забелязах ги сред прясно окосената трева.

Тичешком влязох в „Същото време“ и „Догодина“ и събрах вещите ни, докато Поп стоеше навън и охраняваше Бомбето. За по-малко от минута всичко бе в багажника.

— Ами тоя ръб? — попита Поп и го подритна.

— Идва с мен — отвърнах. Вдигнах кафявата шапка и му я нахлупих на главата. — Ще си поговорим.

Поп ми помогна да довлека до ягуара пленника, който все още бе в несвяст. Заедно го наместихме на седалката до шофьора.

Домакинът ми даде комбинацията на бариерата по пътя към бунгалото в края на парцела. Каза, че ще си отваря очите за Джини, за да й посочи къде съм, и ще се върне, след като изглади работите с полицията.

Подкарах по алеята за коли, приведен напред, за да не се допира контузената ми лопатка до облегалката. Завих наляво по магистрала 1 и чух воя на сирените, приближаващ се от юг. Тревожех се за Джини, питах се къде е.

Следвайки указанията на Поп, карах на север към петстотин метра, после спрях до една верига между две обрасли с мъх дървета — препречваше стара просека. Слязох от колата и отворих катинара с комбинацията. Приличаше на всеки друг катанец по света.

Облата стомана в ръката ми и назъбената пластмасова шайба с цифри ми изглеждаха толкова познати. Допирът до тях възкреси нещо много по-силно от училищните спомени, но не можех да спра и да изчакам да изкристализират в ясна мисъл. Катинарът се отвори при първото дръпване.

Изтеглих колата пет метра по обраслия път и се върнах да затворя веригата.

Бомбето взе да идва в съзнание. Измъкнах единия зиг зауер и му го тикнах в лицето, като хвърлях по едно око към пътя, който едва се виждаше. Щеше ми се да го фрасна, да му прехапя гръцмуля със зъби, да го разкъсам на парчета и да завия от ярост.

Цели пет минути карах сред бурени и шубраци, като стрелката на спидометъра едва се отлепяше от нулата. Бомбето вече бе в пълно съзнание и ме гледаше като побеснял доберман.

Излязох от гората и подкарах през малка поляна, в края на която се издигаше ниско едноетажно бунгало от разрязани надлъжно трупи. Тясна веранда, по един прозорец от двете страни на малката врата, каменно огнище под килнат навес. На сантиметри от бунгалото се спускаше тридесетметрова скала и боботеше старият океан — класически изглед за крайморска къща. Спрях колата и изключих двигателя. Прибоят се плискаше в скалите под нас.