Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
В полунощ, когато колонията най-сетне потъна в тежкия си неспокоен сън, а може би безсъние, братята се шмугнаха зад оградата, промъкнаха се през бодливата дупка на живия плет — днес тя беше някак особено неудобна за минаване, и отърчаха до брега на реката.
Още с приближаването видяха иззад храстите светлина от проблясващи фарове, чуха мъжки гласове.
Сърцата и на двамата забиха тревожно, треска ги затресе от глава до пети! Помислиха, че са открили тяхното складче, че тършуват в него! Щом са намерили подземието под спалното помещение, защо да не намерят и тяхното, на брега?!
Но след като приближиха още малко, разбраха: няма такова нещо.
Дето се вика, гузен негонен бяга!
Просто бяха пристигнали войници с мотоциклети, спрели бяха да си починат на брега. Не палеха огньове, а си светеха с фаровете и псуваха, докато поправяха нещо по моторите си. Дори от разстояние се усещаше острата миризма на бензин.
Високо разговаряха за някаква клисура, където бандитите ги причакали и като затрупали пътя с камъни, ги обстрелвали от една височинка.
Бойците се измъкнали от клисурата, но един мотоциклет с кош бил унищожен и един от тях бил контузен в главата и в рамото.
Сега Кузминчетата зърнаха и ранения боец. Оказваха му първа помощ, а той пъшкаше, ругаеше, после пронизително закрещя и братята просто изтръпнаха:
— Басмачи, гадини! За разстрел плачат! Както от сто години са били разбойници, такива главорези са си останали! Друг език не разбират, мамка им… Всички, всички да се разстрелват! Другарят Сталин правилно ги прати на гъза на географията! Целият Кавказ трябва да се прочисти! Предатели! На Хитлер са се продали!
Превързаха ранения и той млъкна, а другите бойци се пръснаха по нужда из храстите — говореха си разни работи за войната, чийто край вече се вижда, макар планините да пречат! Че не извадили добър късмет, — другите обсаждат Европа, а те за смях на кокошките щурмуват някакви паянтови кавказки колиби из клисурите… Водят война с бабички и бебета!
Бойците се наприказваха, заприготвяха се за сън. Братята разбраха: няма да си идат. Днес със сигурност. А това означава, че тяхното бягство се отлага до утре. Да бягат без бурканите е умряла работа. Където и да идат, без запасите ги очакват глад и просия, кражби… И в крайна сметка — милицията!
Пък и има ли човек, дето доброволно ще зареже такова богатство?
Колка заяви точно това: лягам, умирам, но не мръдвам от запасите! По-добре ей тук, на брега, да си намеря умирачката, отколкото да зарежа бурканите!
С една дума, решиха да чакат сутринта, която, ако вярваме на приказките, е много по-мъдра от вечерта.
А сутринта наближаваше, мракът се смъкваше от все още невидимите планини заедно с леката прохлада и поривистия, шумолящ в царевицата ветрец.
На сутринта, на закуска, се разбра, че възпитателката Регина Петровна се е върнала от болницата.
Кузминчетата чуха новината в стола, спогледаха се. И двамата помислиха: късмет. Както се казва, всяко зло за добро!
Отърчаха до скривалището, на брега на реката. Бойците вече ги нямаше, по тревата се търкаляше окървавен памук, парчета бинт, фасове.
Колка пъхна ръка в дупката: невредима! Читав им е запасът! Всички буркани, до един, са си на мястото! Прохладни, гладички, тежки дори на опип.
Ех, ако знаеха тези бойци до какво богатство лежат, капнали от умора!
Сега непременно трябваше да видят своята Регина Петровна, преди да настъпи следващата нощ, когато бяха решили да избягат. Макар да се била върнала и момичетата да твърдяха, че са я видели, тя никъде не се показа. Нямаше я и в стаичката зад кухнята, колкото и да надничаха през прозорчето.
Измъчиха се, докато се разтакаваха цял ден, и то напразно.
И когато вечерта Колка каза, че е време да бягат, че няма сили да чака повече, Сашка изведнъж решително заяви, че без Регина Петровна, без да я зърне, той няма да се мръдне оттук. Колка може да умре, ако му гепят запасите, а той, Сашка, няма да тръгне, докато не види възпитателката! И хич не му пука за мармалада! За всичките единайсет буркана и за двата чувала! За нищо не му пука! Не може да замине без Регина Петровна и нейните малки мъже! Защото ще излезе, че братята са хукнали себе си да спасяват, а оставят тук да погине човек като Регина Петровна!
Трябва да избягат заедно, ето какво разбрал той!
И още една нощ бе изгубена за бягството.
Но вече се бе притъпило и чувството от първата тревога, от душевната паника, която преживяха всички колонисти, а страхът, лепкавият, умопомрачаващ страх, започна да се уталожва и да се стапя. Дори погребението на шофьорката Вера на третия ден не стресна братята.