Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)

Няколко дни след скандала, започнал от моя сигнал до изпълнителния директор с копия до още няколко йерархични стъпала над него, се мернах за кратко в отделението, колкото да уредя формалностите около напускането си. Животът в отделението си беше потекъл пак по старому — работата си вървеше, както винаги, никой не изглеждаше разтревожен от миналите проверки. Дали въобще бяха минали сериозни проверки? Докато чаках старшата да ми подпише обходния лист, в кабинета й връхлетяха прегърнати и засмени д-р Станчев и една млада сестра. Тя всъщност не е в първа младост, но определено младее и каквато е мъничка и остроумна, лекарите много я харесват.

— Хей, внимавайте! — шеговито викнах аз. — На това в цивилизованите страни му се вика сексуален тормоз на работното място! — и щипнах доктора по сланинките около кръста.

— Стига, бе Ани, ти все такива ги измисляш! Това да не ти е на Запад! — ухилено ми отвърна колежката.

Бяхме говорили на тази тема и тя знаеше, че на Запад и особено в Америка, всяка задявка на работното място може да стане причина за съдебно преследване по обвинение в сексуален тормоз. Но тук си е Ориента. Затова е толкова весело.

На излизане минах покрай залите. Вратата на оранжевата (едната малка зала с три поста) беше отворена и болните вътре се диализираха на автопилот, тоест без сестра в залата. Един от тримата, този в средата, ме видя и подвикна:

— Къде отиваш? В отпуска ли си?

— В отпуска съм, да, и после напускам — усмихнах му се аз и му изпратих въздушна целувка, след което си тръгнах. А той завика след мен:

— Ей, чакай малко, ей, ‘що така?

Но аз си заминах. Болните не трябва да знаят за нашите конфликти. Сега вече може и да узнаят. Тази книжка взе нещо много да набъбва. Днес е 22-ри юни. Три дни не бях писала, нали ходих на изпит. А започнах да пиша на шести юни. Струва ми се, че сто години съм живяла в самота, ако използвам наготово заглавието на романа на Габриел Гарсиа Маркес, или че съм мълчала сто години. Самота — не беше, и мълчание не може да е било. Работех в голям колектив, бъбрехме си, общувахме уж. Какво беше тогава? Не знам, вие решете, аз да продължавам.

Казах, че с болните се поскарвахме, че и персонал, и болни живеехме като едно голямо семейство. Може би ме обичаха, защото аз не им се карах много. Колежките даже са ме хокали, че много ги глезя. И шефът ни учеше:

— Не ги оставяйте да ви се качват на главите!

Сигурно е казвал същото на лекарите за нас, сестрите. За болните пък да не говорим. Според мен, болните в нашите болници са по принцип дискриминирани. Не става дума за чужденците на диализа при нас в края на май. Те бяха обслужени с голямо внимание, бяха глезени, така да се каже. Говоря за нашите, българските болни, особено тези от малцинствата или от селата, или комбинирано — и от село и от малцинствена етническа група. Знам, че такива твърдения се доказват най-трудно, особено ако проверката се прави от вътрешна комисия. Но все пак, достатъчно е някой да влезе в стола на петзвездната ни болница, за да види огромната шперплатова стена, издигната между масите за персонала и масите „за външни лица и болни“. Болните от всички етажи ползваха стола срещу заплащане така, както и персоналът. Но първо заставаха на отделна опашка пред отделна каса, в отсамната част, затъмнена от шперплатовата преграда, после се придвижваха към отделно гише за получаване на храната си и оттам пак се връщаха в тъмната част, отсам преградата, сядаха и се хранеха. Ние бяхме оттатък стената, в светлата част. Цялото това разпределение всъщност беше съвсем нелепо, защото в крайна сметка всички прибори за хранене се смесваха вътре в помещението за миене на съдовете. Но логиката на тези, които нареждат какво и как да се прави често се различава от логиката на здравия разум.