Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
Само шушукане и тайни около някакви неща, за които можехме само да се досещаме, както за злополучния пожар в колонията…
Но нали бяхме лековерни, безгрижни и още не се сещахме, че и ние сме смъртни, дори не съвсем ясната опасност ни изглеждаше само игра и нищо повече.
Войната ни бе научила да се борим да съществуването си, но ни най-малко не бе ни научила да очакваме смъртта.
Чак по-късно, който оцелее, вече възрастен, наново ще изживее всичко: цвиленето на конете, чуждите гърлени гласове, взривовете, горящия сред пустата станица камион и нашия път през чуждата нощ.
Беше ни страх не от възможността да загинем. Такова чувство сигурно изпитва измъченото от преследвачи животинче, връхлетяно от незнайно механично чудовище, което не го изпуска от коридора на фаровете си! Ние, също като мънички животинки, усещахме с кожата си, че сме подгонени в тази нощ, в тази царевица, в тези взривове и пожари…
Но това са само думи. Думи, написани четирийсет години след онези есенни събития през четирийсет и четвърта година. Възможно ли е да изтръгнеш от себе си, седнал в удобния си московски апартамент, онова усещане за безнадежден ужас, който беше толкова по-силен, колкото повече бяхме ние! Той се бе умножил по страха на всеки от нас, бяхме заедно, но нали всеки изпитваше свой, личен страх! Страх, който те стиска за гърлото!
Запомнил съм само — и този спомен на кожата е най-реалното, което може да съществува — как от страх краката ни омекваха, но не можеха да не вървят, да не бягат, защото в това бягство се мержелееше нашето спасение.
Усещахме някакъв студ в корема и в гърдите, безумно желание да се денем някъде, да изчезнем, да се махнем, но заедно с другите, не сами! И, разбира се, бяхме на ръба на писъка! Мълчахме, но ако някой от нас изведнъж извикаше, ако завиеше като попаднал в обръч вълк, щяха да завият и запищят всички и тогава със сигурност всички щяхме да се побъркаме…
Във всеки случай този път през смъртоносната нощ беше нашият порив към живота, неосъзнат порив. Искахме да живеем — коремът, гърдите, краката, ръцете ни искаха…
Не всички имаха късмет.
XX
Същата нощ Кузминчетата решиха да избягат.
Паниката, обзела цялата колония, от директора Пьотър Анисимович до последния чакал от началното училище, връхлетя и нашите братя.
Кой знае защо ги порази не самият взрив насред селото снощи, не пламтящият като клада студебейкър, макар че не им беше ясно как може желязо да гори, а унищожената от пламъците къща на Иля Зверчето.
Хем Зверчето пръв ги бе предупредил за опасността!
Предупреди ги, ама той самият загази! Значи не можеш измами съдбата си. Хитрува, хитрува и на — изгоря. И въпреки че си помислиха така, дожаля им за Иля. Спомняха си не мошеничествата му, а как ръчкаше с флагчетата по муцуната оня юначага там, във Воронеж, когато търгашите с викове гонеха братята. Пък и тук, на село, на тази непозната земя, не някой друг, а тъкмо Иля ги пусна в дома си… А когато ги изпращаше, предупреди: бягайте оттук, лошо ви чака!
То е лесно да се каже, ама къде можеха да избягат. Сега е друго, сега имат запаси от буркани с мармалад!
Сега всяка кондукторка срещу един буркан ще ги приеме на платформата, дори във вагона! Не на колелото, не в кучкарник, а ще се возят в купе, като богаташи!
Макар и да не се гледаха, братята знаеха, чувствуваха едно и също: всичко наоколо гори и глух, и сляп е онзи, който не чувствува, че огънят вече е близо до колонистите… Напича!
Тази нощ никой не спа. И братята не спаха.
Големите се събраха в своето спално помещение с разкъртения под. Мрачно се взираха в дълбокото подземие, което бяха изкопали сами, отвътре ги лъхаше хлад и миризма на плъхове.
Тягостно чувство обземаше сърцето при тази гледка, всичко у теб замираше. Така сигурно замира полска мишка, чието гнездо и хранителни запаси са унищожени късно есента, преди наближаващата гладна зима.
Кузминчетата не знаеха, но се досещаха за съществуването на това подземие. Разбираха, че за такъв мощен поток от буркани трябва да се осигури и голям склад. Но не одобряваха този начин на складиране.
Ето, и нелегалните в тила на врага са разделени по тройки. За да не могат да ги хващат лесно.
А чакалите, както крадяха заедно, така си и складираха краденото на едно място, а като ги пипнаха, пипнаха всички — изгубиха наведнъж цялото си богатство.
Но тази нощ братята се тревожеха не за чуждите, а за своите запаси.
Бе решено: щом данданията утихне, да натоварят богатството си в два чувала — на гръб, и пеша до гарата… На влака! И — да бягат, да бягат, да бягат! Пламъците на пожара тази нощ им осветлиха всичко особено ясно. За тях. За тяхното спасение.