Златните плочи на Харати
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златните плочи на Харати». Краткое содержание книги:
Шофьор на камиона с оборудването и горивото беше Гану — също тибетец. Това момче знаеше на английски само „йес“, а „ноу“ — не знаеше. Не говореше много, но шофираше отлично.
Зад волана на джипа седеше Лан-Вин-Е. Този пък не знаеше на английски дори и „йес“, а и трудно разбираше жестовете, чрез които се опитвахме да установим контакт. Общувахме само чрез Тату.
Стана ясно, че Лан-Вин-Е е китаец и Тату говори с него на китайски. Лицето на Лан-Вин-Е беше непроницаемо и безизразно — дори в случаите, когато джипът се повреждаше и всички ние бълвахме нецензурни думи.
Без много приказки разбрахме, че Лан-Вин-Е е онзи „офицер за връзка“, за когото настояваха от китайското посолство. Веднъж го попитах чрез Тату:
— Мистър Лан-Вин-Е, мога ли да ви наричам просто Лан?
— Не може — отговори той.
— А Вин?
— Също не.
— Тогава Е?
— Не може.
— Само Лан-Вин-Е?
— Да.
Селиверстов, който стоеше наблизо, иронично подхвърли:
— На мен, ако щеш ми викай Сергей, ако щеш Анатолиевич или Селиверстов, или всичко накуп. Все ми е тая.
Карахме няколко каси минерална вода. Между тях имаше и по някоя и друга кока-кола, спрайт и меринда. Водата вървеше много добре, но другите напитки някак си не паснаха на високопланинските условия — приличаха ни на отровен химически разтвор.
През една от почивките Лан-Вин-Е видя една кока-кола и без да се стеснява, с красив шут я изстреля надалеч.
— Той не обича кола — обясни Тату.
— Не обича американците — прошепна в ухото ми Сергей.
На лицето на Лан-Вин-Е грейваше усмивка само когато срещахме стадо овце. Тези животни, които според мен навсякъде по света са еталон за тъпота, започнаха да будят смях у него, след като го научих как да ги плаши. В детските ми години на село имахме овце и оттогава помнех, че издават два различни звука — призивното „б-е-е-е“ и тревожното „б-а-а-а“. Бях се научил да ги имитирам. При тревожното „б-а-а-а“ те повдигаха глави и хукваха презглава в най-неподходящата посока, най-често през пътя.
Тибетските овце по нищо не се отличаваха от руските и звукът „б-а-а-а“ им оказваше същото магично въздействие. Щом видехме стадо, аз или Лан-Вин-Е, който добре усвои овчия „език“, се показваше от прозореца на колата и блееше, след което овцете изпадаха в паника и задължително пресичаха пътя, макар да беше по-логично просто да минат встрани. Веднъж, когато стадото пресече пътя с дива скорост, отсам него останаха четири овни. Без да знаят какво да правят, те зариха с копита земята. Лан-Вин-Е се показа от прозореца на колата и отново изблея. Най-едрият овен се понесе през пътя, като едва не попадна под колелата, а останалите го последваха. Запомних пълните с ужас очи на последния пресичащ овен, който издаде предсмъртния звук „бек“. И той, като останалите му блеещи събратя, беше избрал най-опасната посока — на няколко сантиметра от колелата.
Овцете някак си ме сближиха с Лан-Вин-Е. Разбирах, че задачата му е да ни следи, но не го обвинявах. Самият аз бях продукт на комунистическа страна и възприемах ситуацията по клишето „Този урок вече сме го минали“.
Лан-Вин-Е най-често стоеше зад гърба ми и ме наблюдаваше, докато си водех бележки. Имах усещането, че знае руски. В някакъв момент извадих от еднодневката си нова тетрадка. Беше ми я подарила преводачката ми от японски — фотомоделът на Приморието Елена Йожиц. Първата корица на тетрадката беше изрисувана с японски йероглифи.
Лан-Вин-Е не издържа, измъкна от ръцете ми тетрадката и започна да разглежда йероглифите.
— Това е на японски, а не на ки-тай-ски — сричка по сричка му рекох на руски.
Скоро разбрахме, че Лан-Вин-Е се дразни най-много от контактите ни с тибетските монаси. И без друго те бяха толкова малко, а Лан-Вин-Е всеки път измисляше по нещо, за да ни провали срещата. Край един стар манастир видяхме Равил да се снима с монах.
— Ла-ла — завика Лан-Вин-Е, като сочеше, че това е забранено. Тату обясни, че това е опасно за нас.
Един ден Селиверстов ме дръпна настрана и ми каза, че и според неговите наблюдения Лан-Вин-Е знае руски.
— В колата, когато му казах на руски „Затвори прозореца“, той затвори. После му заповядах „Отвори прозореца“ и той го отвори.
— Да-а-а — само измънках аз.
Ще измине доста време, като сън ще отлетят дните, прекарани в тайнствения Град на боговете, и хилядите километри тибетски маршрути ще ни върнат обратно в граничното китайско селище Ниалам. Там Селиверстов добре ще си пийне с Лан-Вин-Е от ужасната на вкус китайска водка, след което ще дойде при мен с думите:
— Знаеш ли, шефе, оказва се, че Лан-Вин-Е е завършил Московския държавен университет. Той говори руски по-добре от мен. Дори пя „Катюша“…