Златните плочи на Харати
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златните плочи на Харати». Краткое содержание книги:
Тогава обаче, когато нашите коли напрегнато ръмжаха и преодоляваха един след друг тибетските хълмове, доближавайки ни все повече до мечтаната цел, ние само се досещахме за лингвистичните възможности на китайския „другар“.
Тату ни разказа, че населението на Тибет наброява осем милиона, от които пет са тибетци и около три милиона китайци. Силно се съмнявах в тези данни, та тук почти не се срещаха хора. Но там, където ги има, ръководните длъжности по правило се заемаха от китайци.
После Тату изключи китайската музика и помоли да пуснем руска касета. Сергей подаде касетата на Борис Мойсеев. Прекрасна музика с дълбоки нежни тонове заля безбрежните тибетски плата.
Щом касетата свърши, Лан-Вин-Е отново пусна китайска музика. Тату го погледна. В очите му прочетох негодувание.
Природата на Тибет
Около нас се простираше безкрайният Тибет. Хълмистото плато, разположено на 4500–5500 метра, по-голямо от Западна Европа и заобиколено от най-високите планини в света, изглеждаше така, сякаш е сътворено специално за Всемирния потоп. Тук е било възможно хората да се спасят от надигналата се и помитаща всичко вълна. Трудно е било обаче да се оцелее.
Земята е покрита с рехава трева, но и тя изчезва след 5000 метра височина. Стръкчетата й са на разстояние 20–40 сантиметра едно от друго. Учудващо е как едро животно като яка може да се изхрани. Но Създателят е предвидил и тази потребност и на участъците от платото, разположени над 5000 метра, често се среща ръждивокафяв мъх между камъните.
Във всички посоки се извисяваха красиви върхове. От платото те не изглеждаха много високи, но знаехме, че са по 6000–7000 метра над морското равнище. Вглеждах се в тях, опитвайки се да видя има ли там хора. Не ми даваха мира думите на Николай Рьорих, че понякога на непристъпните тибетски върхове са забелязвани странни хора, попаднали там неизвестно как. Помнех и разказите на хималаиските йоги за свръхчовеците на Шамбала и знаех, че те обитават именно Тибет. Не успях да видя обаче нищо.
Хълмистите терени плавно преливаха в абсолютно равни участъци. Разпаленото ми въображение веднага рисуваше летище, на което биха могли да се приземяват самолети и да докарват хора, за да се покланят пред цитаделата на цялото човечество — планината Кайлас. Нашата прародина — Вечният континент, го заслужава. Зная обаче, че на такава височина самолетите не могат да кацат и излитат, защото въздухът е твърде разреден.
Обичахме да спираме на подобни равни участъци, за да си приготвим храна. Равнинната почва сякаш излъчваше нещо ласкаво и топло и ние, насядали по нея, нежно я галехме и потупвахме. Завеждащият провизиите Селиверстов вадеше от чантата шоколад, орехи, стафиди, сладкиши, вода, но на нас не ни се ядеше. Пиехме от водата, а храната само я опитвахме, сякаш подсъзнателно усещахме, че тук не ни се искаше да живеем нормално, а да оцеляваме, както са правели нашите далечни прадеди.
Предвижвайки се на северозапад, скоро се озовахме сред прекрасни дюни. Наскачахме от колите и като деца започнахме да се замеряме с пясък. После, когато ни застигнаха пясъчните бури, съпроводени от гръмотевици без дъжд, нямаше къде да се скрием от вездесъщите песъчинки. Подобни бури не само ни притискаха към земята, но спираха и движението на колите.
„Навярно такива дюни са покрили тибетския Вавилон“ — мислех си аз. А бурите следваха една след друга. Най-неприятното беше, че в носа се появяваха каменни израстъци. По високите планини от лигавицата на носа непрекъснато се отделя слуз, върху която полепва ситен пясък, който сякаш се вкаменява. Тези втвърдени образувания бяха истински кошмар. Ако ги отстраниш, от носа ти рукваше кръв и отново полепваше пясък, който също се вкаменяваше.
Рафаел Юсупов през повечето време беше със специална марлена маска на лицето си, с която плашеше не само тибетците, но и нас. Той така свикна с маската, че даже пушеше през нея. Но въпреки това не по-рядко от нас вадеше от носа си вкаменени израстъци. Освен това постоянно ни учеше как се диша във високопланински условия. Когато си лягахме, изпитвахме страх да не се задушим. През нощта дишахме тежко и се бояхме да заспим.
— В кръвта трябва да се натрупа достатъчно количество въглероден двуокис, за да може той да дразни дихателния център и да превръща дишането в несъзнателен рефлекс. А вие, глупаците, с неестествената намеса в дишането обърквате рефлекторната функция на дихателния център. Сега трябва да търпиш, докато не се задушиш — обясняваше той.
В един такъв ден слязох от колата, отдалечих се на 100–200 метра и седнах на земята. Пред мен се разстилаше Тибет с неговите огромни солени езера, безкрайните дюни, рехавата трева и високите хълмове.