Златните плочи на Харати
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златните плочи на Харати». Краткое содержание книги:
— Зная, че има още един. Легендата гласи, че е прокаран от великия йога Миларепа. Там портата е изградена от огромни гранитни плочи, които Миларепа пренасял, използвайки тантрическите сили на Кайлас.
— Бих искал да попитам…
— Не бива да говорим в този момент — прекъсна ме Тату и с поглед ми посочи приближаващия се към нас Лан-Вин-Е.
Тогава не знаех, че скоро ще застана пред истинската порта към Шамбала и ще усетя своето „триизмерно нищожество“. Няма да го приема като нещо унизително, то ще е просто и топло. А далечните проблясъци на мисълта, че в Шамбала може да се влезе само през паралелен свят, ще разпалват въображението ми и ще ме подтикват към нови експедиции.
Продължихме пътя си. Колите ни преодоляваха хълм след хълм, дюна след дюна. Изведнъж на един от хълмовете се очерта странен надпис от камъни.
Каменните надписи
— Какво е това? — посочих аз.
— Камъни — промърмори под носа си Тату.
— Та това е надпис! — наежи се Селиверстов.
Тату си замълча.
Мина време, докато се досетим, че не иска да говори пред Лан-Вин-Е. По-късно той сам спря колата и ни показа камъни, върху които бяха гравирани неразбираеми надписи. Издебнах мига, когато Лан-Вин-Е завря главата си в двигателя, отведох Тату настрана и го разпитах за надписите.
— Това са призиви към Шамбала — обясни той. — Направени са като заклинания и са предадени навремето от Шамбала на хората. Ролята им в Тибет е велика още от древността. Тогава хората са умеели да използват силите на Кайлас, но им била отнета способността да използват заклинанията. И те започнали да ги забравят. Само ламите се стараят да запазят спомена за тях, като ги гравират върху камъни или ги подреждат с камъни по склоновете на хълмовете, макар и те самите да не разбират смисъла им… А хората чакат, надяват се Шамбала отново да пробуди способността им да ги използват. Затова я призовават, показвайки, че не са забравили предадените им навремето заклинания.
— А има ли случаи Шамбала да дари някого с умението да произнася заклинания и чрез тях да овладее тантрическите сили на Кайлас?
— Да, Шамбала е давала такива способности на отделни хора, но много отдавна. Например йогата Миларепа я е притежавал — още с произнасянето на заклинанието камъкът ставал лек като перо. На съвременните хора обаче Шамбала не дава такива способности.
— Да се надяваме, че ще даде — промълвих неуверено.
Продължихме по пътя. Налегна ни тягостно мълчание. Зад стъклата виеше вятър. Една след друга ни застигаха пясъчни бури и ни засипваха. В един миг, когато бурята стихна съвсем неочаквано, както беше и започнала, пред очите ни като призрак се показа малка, издигната от необработени камъни, къщурка. Спряхме и влязохме вътре.
Крайпътната странноприемница беше толкова мизерна, че ни стана неловко да помолим за храна. Селиверстов предложи да хапнем от нашите продукти, а на домакина да платим за подслона. Така и сторихме.
На стената забелязах две необикновени картини от коприна, изобразяващи скелети.
Прекланяме се пред Царството на мъртвите
— Каква странна картина!? — посочих аз.
Тату разпита гостилничаря и като наведе глава, притеснен от строгия поглед на Лан-Вин-Е, промълви:
— Този човек… както и много други тибетци… се прекланят пред Царството на мъртвите. Затова харесва скелетите.
Успях да изведа Тату навън, уж да изпушим по цигара, и го разпитах по-подробно.
— Царството на мъртвите, доколкото знам, е Генофондът на човечеството, който се състои от хора в състояние на сомати. Знаете ли нещо за него? — попитах аз.
— Чувал съм за сомати — лицето му се изопна и стана сериозно, — но знам съвсем малко. Известно ми е само, че Царството на мъртвите се намира под свещената планина Кайлас и че Шамбала го пази. Всеки тибетец мечтае да се озове там. Казват, че ако човек произнася специални молитви, посветени на мъртвите, може да попадне в тяхното царство. Гостилничарят, разбира се, не знае нищо за сомати. Той просто изразява своята почит към скелетите, както са го учили от дете.
Помислих си, че силата на закодираното в детството е много голяма — и със секира не можеш да го изсечеш. Странното е, че чистият и необременен детски мозък запазва завинаги не само полезната, но и напълно абсурдната информация от рода на тази цял живот да се прекланяш пред скелети. Ако се замислим, ще разберем, че не всички абсурди от детството остават за цял живот, че в повечето случаи с възрастта те биват редуцирани.
Остават онези, които са парадоксални само външно, сякаш някакъв разум от по-високо ниво, неподчиняващ се на баналното мислене, трайно запечатва в детския мозък онова, което има дълбок и скрит смисъл. Осъзнаването му обаче е недостъпно за човека. Той става роб на своята нагласа и през целия си живот се прекланя пред нещо — например скелетите, макар да няма представа, че скритият смисъл на това неразбираемо и за самия него почитание всъщност е една подсъзнателна оценка за ролята на Генофонда на човечеството за живота на Земята.