Дълъг кошмар за лека нощ
- Автор: Сивов Коста
- Серия: Корпорацията #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълъг кошмар за лека нощ». Краткое содержание книги:
В началото за него това беше просто сън, нещо, което със ставането от леглото той трябваше да забрави. След като това не се случи, той си помисли, че е откъслечен спомен от случка, преобразена по този начин от собствения му ум, временно явление от нещо преживяно. Нещо, което си търси проводник, за да излезе навън и да успокои по-нататъшното му съществуване. Вече беше започнал да се надява да го изтрие от паметта си, ала само се надяваше.
Странното на сънищата бе, че понякога знаеш, даже си сигурен, че сънуваш, но това не те спира да трепериш от ужас и да се гърчиш в собствената си слюнка докато всичко не приключи с лъч светлина в очите или с гаден вкус в устата. Това също не ти пречи, след като се събудиш, да запиташ себе си дали това, което ти е филмизирал съня (защото в интерес на истината сънищата са си просто филм, който никога не си гледал и в който понякога има адски невероятни специални ефекти) не е възможно да се случи и в реалния живот — този, в който ти си участник (дали пряк или статист това си беше загадка).
Сандърс отвори очи и размазаната гледка започна да се прояснява. Беше в малка стая, в която почти нямаше мебели. Само едно шкафче, нощна лампа и леглото, на което лежеше. „Какво става?“ — помисли си той. Това не беше неговият апартамент. Това дори не беше неговото удобно легло, а просто някакъв твърд матрак. Гърбът го болеше, главата също започваше да го наболява. „Може би това е сън?! Да!“ — възкликна наум Сандърс. Стаята наистина беше тази от съня му. Същата празнота, обелен пожълтял таван, едва светеща нощна лампа и този звук. Звук, който би накарал всеки да потръпне и да разбере как се чувстват малките деца в стаите си нощем, изпълнени с всевъзможни шумове, скърцания и шепоти. Този хриптящ звук, наподобяващ последните мигове на див звяр, идваше от другата страна на вратата.
Сандърс се изправи. Имаше чувството, че е лежал цял живот и мускулите му са атрофирали. Поопъна се и се огледа за някакви чехли — нямаше такива. След това огледа себе си и установи, че е с пижама. „Ха, пижама“ — сякаш му стана весело. Той никога не слагаше пижама, когато спеше. Това за него беше нещо като табу. Просто не му бе приятно да носи дрехи, когато беше в леглото. Въпреки това при някакви странни обстоятелства той носеше такава и обяснение за това също не намираше. На всичкото отгоре даже бе и бяла на цвят. Каква липса на вкус!!!
Подът беше гладък и студен, а крачките му все по-бавни. Всичко това, тази обстановка, тази прилика със съня му, този звук. Искаше му се да си удари главата в стената и да се събуди на мекото си легло и да се засмее как се е уплашил от една шега, която умът му е изиграл. Стигна до вратата. Имаше малко прозорче, ала нямаше светлина от другата му страна. Колкото и да се взираше през него, Джон не успя да види нищо. Натисна бавно дръжката на вратата и остана доста изненадан. Беше заключена. В съня, който сънуваше, вратата никога не беше заключена — никога. Натисна по-силно, но това само му доказа, че няма да успее да отвори. Беше го страх да извика. Не знаеше какво ще се появи. Или може би знаеше и точно затова не искаше да вика.
Какво му оставаше. Да спи? Да се примири? Или…
Със силен шут Сандърс ритна вратата и изруга нещо почти неразбираемо. Силно ехо се разнесе в полупразната стая. От него Джон се подразни още повече и започна с ръце и крака да блъска и да ругае. Вратата беше масивна, направена от метал, и беше ясно, че за да се мине, през нея трябва да се използва ключ, или танк. Такива врати се използваха обикновено, за да задържат на всяка цена обитателите на помещението вътре в него. Сандърс блъскаше все по-силно и започна да го обзема силна болка. Ръцете му се овлажниха (дали от пот или от кръв не го интересуваше).
Прозорчето пред него светна и се чуха стъпки. Стъпки, които наближаваха бързо. Джон погледна през прозорчето, но не успя да види ясно отражение. Погледът му беше замъглен от ярката светлина, в която погледна рязко. Някой натисна дръжката на вратата и се чу шума на въртящия се ключ в ключалката. След секунди вратата се отвори и на прага й се озоваха двама високи и доста мускулести мъже. Бяха облечени в бели панталони и ризи. Приличаха на хигиенисти. Но едва ли бяха такива, бяха прекалено масивни, за да се занимават с такава посредствена работа.