Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)

— Винаги съм се опитвала да се отнасям с хората така, както съм искала те да се отнасят с мен, разбираш ли ме? — при което на мен самата ми се доплака.

А трагичният елемент идваше оттам, че д-р В. Фонев продължи да вика по мен през цялото време, докато изключвах последната болна в залата. Хубаво време и място намери, няма що. Всеки лекар много добре знае, че това е един от най-отговорните моменти в работата на диализната сестра. Питам се дали пък целта му не беше да ме докара до емоционален колапс? Да загубя контрол от обида, да захвърля всичко и да се разрева или да се разтреперя и да объркам нещо, а в моята работа е достатъчно само да не успея да защипя кръвната линия навреме, за да причиня въздушна емболия на болния и по този начин — фатален край. Този ден всички трескаво търсеха начин да ме обвинят в нещо и да се отърват от мен. Ако в ръцете ми беше загинала тази болна, вниманието веднага щеше да се отклони от сигнала, който бях подала преди седмица, към току-що извършеното от мен престъпление. Планът на Фонев младши, който за щастие не успя, като нищо е можел да включва дори убийство на болен, само и само да бъде спасена честта на баща му — проф. Фонев, чиито действия станаха непосредствен повод за мен да подам сигнала „Опасност от заразяване на чужди граждани в българска болница“.

Проф. Фонев е бившият завеждащ на нашата клиника, от две години пенсионер. Има частна практика в кабинет извън нашата болница, но все още не е прекъснал връзка със старото си работно място. Понякога се отбива при нас и ни пита вежливо как сме, какво правим. Предполагам, че редовно е търсен за консултации при тежки случаи. Двамата му синове работят при нас — единият е лекар (гореспоменатият д-р Венцислав Фонев), а другият — инженер (персоналът в хемодиализа включва и технически лица, отговарящи за поддръжката на апаратите). Времето сякаш няма власт над проф. Фонев. Винаги бодър и щастливо засмян, с безупречен външен вид и с изискани маниери, професионалист от висока класа, той често е канен на международни конгреси и има много приятели и у нас, и по света. Проф. Фонев е не само желан и търсен като участник в международни изяви, а и той самият е много добър организатор, цитирам — „… добър лидер и предприемач. Мисля, че мога да го нарека иноватор“. И ето че този път предприемаческият му размах се изрази в блестящо организиране на диализно лечение на чуждестранни пациенти в нашето отделение. Същевременно се доказа и като „иноватор“, обещавайки пари „на ръка“ на персонала (досега не го беше правил) и по такъв начин — за пореден път — влезе в ролята си на благодетел.

Ролята на благодетел винаги е допадала на проф. Фонев. Спомням си, когато започвах работа, една от първите клюки, която научих, беше, че секретарката на отделението — една елегантна дългокрака жена — е любовница на професора. Тя започнала работа като санитарка, но той навреме забелязал, че сред другите санитарки — отрудени женици от околните села — тя е като вълнисто папагалче сред обикновени домашни пернати. Вероятно се е възползвал от личните й проблеми, породени от необмислен ранен брак с мъж грубиян и пияница. Говореха, че често оставала да пренощува в отделението, понякога заедно с дъщеричката си от страх да се прибере у дома. Представям си как я е утешавал с най-топли думи и как я е прегръщал уж бащински — този навик си му е останал и досега — и как накрая тя едва ли не сама му се е предложила като отплата за всичките грижи, които е положил за нея. Тази жена, сега вече към петдесетте, все още е секретарка — много добра при това — но отдавна не се радва на височайше професорско благоволение, защото времето не прощава на никого — тя остаря пред очите ми, лицето й се покри със ситни бръчици, косата й оредя до плешивост, а на служебни празненства все по-често започна да прекалява с концентратите. Съвсем закономерно, значи, професорът я замени с една млада и амбициозна лекарка. Тази лекарка също много случи с него. Навлезе в професията с бързината на шампион по бързо бягане и докато колегите й години наред кретаха като стари костенурки, тя ги надмина с лекота и се издигна до степен доктор на науките, обирайки лаврите на славата и завистта.