Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
— Върнете ми документа — настоя директорът. — Сега ще ви обясня…
Но колонистите вече се промъкваха към изхода, сигурно се надяваха да спасят поне част от съкровищата си. Пък и каква ти вечер на дружбата, когато някои правят тараш зад гърба ти!
Започнаха да се надигат и колхозниците, като тихо си разменяха шеги. Виж ги ти фокусниците, по съседски, в чест на дружбата, задигнали петстотин буркана и благодаря не казват.
Сред този шум и тракане на столове с известно закъснение се чу един глас от задните редове: „Ти-хо! По-ти-хо, ви казвам!“
Хората недоумяващо замлъкваха, извръщаха се по посока на гласа: какво се е разкрещял тоя, сякаш го колят, дали не са го обрали?
В настъпващата тишина ясно, съвсем отблизо прозвуча чаткане на копита, чу се конско цвилене и гърлени викове. После нещо изтрещя, май отгоре, стените потрепериха, зарони се мазилка. Наистина се създаде впечатление, че рухва таванът. Хората машинално се приведоха, а някои се проснаха на пода.
Настъпи дълбока тишина. Всички се ослушваха, чакаха, загледани нагоре. Но нищо не се случваше. И тогава хората се размърдаха, оборавиха се и слисано се заоглеждаха. И изведнъж се втурнаха към вратите, без блъскане, без викове, изобщо без думи наизскачаха и изчезнаха, като зарязаха колонистите в полутъмния клуб.
— Новите ни приятели май си плюха на петите?! — нахално изрече някой в тишината. И тогава Пьотър Анисимович си възвърна дар словото.
— Всички колонисти да останат в клуба! — извика той и погледна към вратата. — Ще излезем организирано, когато… Когато… Когато…
— На „чантичката“ от страх му се развали плочата! — прошепна Сашка.
Колка кимна. Но и той гледаше към вратата.
От улицата нахлуха — всички потрепериха — викове.
— Те са взривили камиона! Там е нашата Вера! Там гори една къща!
— Ами хората? — дрезгаво попита директорът. Не се разбра какви хора има предвид. Онези, които бяха тук и се разбягаха, или… онези…
— Е, има ли някой там? — гласът на директора изтъня и секна.
Колонистът повтори казаното за камиона и за Вера… и за къщата, която горяла.
Директорът предпазливо отиде до вратата и погледна навън. Надникна още веднъж, вслуша се в звуците, които идваха откъм улицата. Дрезгаво се окашля и не твърде решително се обади:
— Ще такова… Значи… Навън?… Вече не знам какво става…
Колонистите се заточиха към изхода, но никой не се натискаше да е напред.
Улицата беше пуста, тъмна, по къщите не светеше нито едно прозорче. Може би вече ги бяха напуснали?
На площада зад клуба като клада пламтеше студебейкърът, същият, който караше колонистите за завода. Децата като омагьосани се взираха в огъня. Сигурно сега си мислеха за Вера.
Без да спира и сякаш без да забелязва горящия камион, директорът пристъпи напред, а всички се втурнаха след него. Нейде в покрайнините, зад дърветата, се полюшваше розов огнен език. Когато наближиха, видяха, че гори къща.
Колка едва не подскочи и каза:
— Ама това е къщата на Иля!
Сашка попита:
— Дали е там, как мислиш?
— Откъде да знам.
— Сигурно е избягал… Или… Не?
Братята се спогледаха. В очите на Сашка, който беше с лице към пожара, подскачаха алени пламъчета.
Директорът се огледа наоколо, почти истерично се развика:
— Никой… Никъде… Не приближавай! Само с мен! Ясно? И като го чуха да крещи толкова силно, толкова немъжествено, децата сякаш се свиха и съвсем се омърлушиха.
И ето ви картината. Директорът вървеше напред, издал чантата си като щит.
Походката му не беше точно нерешителна, но някак неравна, спъната, сякаш бе забравил как се ходи. Сигурно усещаше с гърба си как децата напират отзад. А и на тях им се струваше, че така, близо до него, са по-добре прикрити и защитени.
Слава богу, че никой от тях не можеше да види лицето му.
Че и този зловещ мрак, особено черен след яркия пожар!
Крачехме, скупчени в мълчалива плътна маса. Очите ни, още несвикнали с черната нощ, пазеха върху ретината си алените отблясъци на пламъка. Нали не бяхме свикнали, струваше ни се, че навсякъде от чернотата надничат огнени езици. Дори внимавахме да стъпваме тихо, да не тропаме с обуща. Бяхме затаили дъх, мъчехме се да не кашляме, да не кихаме.
Задните току се озъртаха и все гледаха да се вмъкнат в средата на колоната, там им се виждаше по-безопасно. Всичко наоколо криеше заплаха за нас: и нощта, и лепкавият тежък мрак, и непроходимият гъсталак от царевични стъбла от двете страни на пътя, изпукващ от най-лекия, недоловим за нас ветрец.
Какво знаехме ние, какво можехме да разбираме за опасността, която ни заплашваше? Нищо, нищо не можехме да разбираме и да знаем!