Златните плочи на Харати
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златните плочи на Харати». Краткое содержание книги:
Друг път забелязах на един хълм, на около 6000 метра височина, двама тибетци. Застанали неподвижно, те гледаха на северозапад.
— Какво гледат? — попитах шерпа.
— Към свещения Кайлас.
— Но оттук Кайлас не се вижда?!
— Любуват се на лъчите, излизащи от Кайлас.
— Какви лъчи?
— Вие не можете да ги видите. Те казват, че лъчите са много красиви.
— Интересно…
Срещите с тибетците оставяха у нас странни впечатления. От една страна, забелязвахме високата одухотвореност на тези хора, способни гордо да понасят лишенията, за да се докоснат с душите си до най-важната светиня на Тибет — планината Кайлас, а от друга — пълна безпросветност и диви нрави.
„Как тези две качества се съчетават в един и същ народ?“ — питах се аз, без да мога да си отговоря.
Ясно беше, че силният религиозен елемент е продиктуван не само от теософския характер на развитие в тази тайнствена страна, но и от подсъзнателното усещане за величието на миналото. Точно тук, на Вечния континент, след Всемирния потоп е създаден първият земен човек — тибетецът. Големите хора, клонирали тибетците, са се грижели за тях като за свои деца и са ги наставлявали как да вървят по пътя на истината в продължение на хилядолетия, като не им давали възможност да подивеят и да се самоунищожат. Те ги напътствали до онзи стадий на духовно и физическо съвършенство, когато тибетците започнали да напускат родния Вечен континент и да населяват нови земи. В продължение на хилядолетия овладявали нови континенти. На различните земи тибетците променили своя облик, но продължавали да съществуват. Някои от тях подивели и изчезнали, но други пуснали корени и създали нови цивилизации.
След време тибетците, разпръснали се по Земята, забравили коя е тяхната древна родина. Срещали чужди на духа им горделиви, високомерни и странни хора. Тибетците се вглеждали в техните очи и усещали, че не са техни събратя, че са други и различни. Разбрали, че жените на тези надменни хора могат да раждат деца и от тях, тибетците. Все пак те се стараели да не се смесват с горделивите хора, които също ги отбягвали, но смешението продължавало. На Земята вече кипял бурен живот. И в основата му стоял тибетският клон, рожба на Шамбала.
Колата подскочи от някаква буца. Мисълта за високомерните хора отлетя. Шофьорът сякаш напук пусна изнервящата ме китайска музика. В този миг не знаех, че след няколко години ще тръгнем на нови експедиции, от които ще стане ясно, че „следпотопният нов земен човек“ е бил клониран на няколко места на земното кълбо и че те са свързани от една линия, тръгваща от свещената планина Кайлас. Но за това ще поговорим в новите книги, които възнамерявам да напиша в промеждутъците между хирургическите операции.
Помолих шофьора да спре музиката. Мислите ми отново започнаха да се събират и стигнаха чак до Тибет, прелитайки над територията, по която пътувахме. Проумявах, че Големите хора, живели едно време в кралството на йогите и отгледали тибетския клон, след разпръсването на тибетците по земното кълбо са сметнали мисията си за приключила и са се спуснали в прекрасния подземен свят на Шамбала.
А какво е станало с тибетците, останали на Вечния континент и досега? Разсъждавайки над този въпрос, стигнах до извода, че и коренните тибетци са изиграли ролята си, давайки основния кълн за човечеството на Земята. Но прекрасната Шамбала не ги е приела и те са останали да живеят на тази сурова земя, която някога е била цитадела на човечеството.
По пътя срещнахме самотно момче. Погледнах лицето му и забелязах дълбоката мъка по отминалото величие.
— Мисията на тибетците е изпълнена! — полугласно изрекох аз.
— Моля? — обърна се към мен Селиверстов.
Не му отговорих и без да разбирам защо, спрях колата, слязох и поканих едно от момчетата да се снимаме на фона на тибетския пейзаж.
Ние също някога сме били тибетци!
После се качих в колата и с ужас установих, че китайската музика отново гърми.
Нашите водачи
Основният ни водач, който прилично говореше английски, се наричаше Тату. Беше тибетец. Веднага усетихме в него положително мислещия човек. Само очите му, в които се забелязваше дълбока печал, понякога гледаха с нескрито негодувание. Безуспешно се опитвах да разбера причината за състоянието му. Тату говореше и китайски. Прилягаше му татарската дума „юаш“, която означава добър, честен и същевременно беззащитен. Отнасяше се с нескрита симпатия към Русия и смяташе нашата страна за най-добрата в света, макар че преди нас никога не бе срещал руснаци.