Кинжалът на Медичите [bg]

В съзнанието ми проблесна споменът за каскадата с планера преди няколко дни, когато се стрелнах надолу без парашут и без страх. За миг ми се прииска да можех да прелетя до задната веранда и да се понеса над обширния Тихи океан, като безлична сянка към някой дрейфуващ кит, твърде далечна, за да ме забележи или прояви интерес.

Беше осем сутринта. Нахлузих панталона си и нестабилно тръгнах към вратата, а коравият мокет гъделичкаше стъпалата ми. За секунда се поколебах да пусна ли Джини вътре. Чу се ново потрепване. Едно дръпване на резето, завъртане на дръжката и ето я и нея, току-що измита, ококорила очи и прекрасна.

Тикна в ръцете ми сандвич с бекон и яйце и консерва кафе.

— Предположих, че не ти се намира — отбеляза язвително.

Не отговорих, просто стоях и поглъщах храната. Неловко поглеждахме към плъзгащите се врати и изгледа отвъд. Единственият звук бе прибоят долу и моето преглъщане.

— Кажи ми — подхвана Джини — когато си мислиш за усамотение, коя картина ти идва наум?

— „Мелницата“ — отговорих автоматично, като имах предвид самотната воденица на Рембранд върху стръмния бряг над някаква река.

— Виж ти — промълви тя — „Мелницата“. Не се изненадвам.

Хвърлих книжната чаша в кошчето за боклук, а стомахът ми се зае да смила закуската.

— Джини, за снощи… — Протегнах ръка към нея. Тя се отдръпна, обърна ми гръб и се разрида.

Подадох й кърпичка от кутията на нощното шкафче. Грабна я, а в ръката ми остана едно откъснато парченце.

— Обиди ме — продума тя.

— Моля те… нека да ти обясня. Последното нещо на света, което искам…

Джини ме плесна през лицето.

— Ела на себе си! — извика тя, докато стреснато залитнах назад. Жилото на срама пареше повече от ударената буза.

— Жалко за грима — подсмръкна Джини оглеждайки останките от него по кърпичката.

Погледът й се плъзна покрай мен към отворената входна врата.

— Ето го Поп. Да го питаме как да стигнем при Мона.

Пъхнах под фланелката си голямата папка заедно с превода, натъпках я в джинсите си, надянах двойния кобур, облякох коженото си яке и я последвах навън.

Поп стоеше пред администрацията заедно с някаква жена с келнерска престилка. Забеляза ни и махна:

— Холмс, Уотсън, централен нападател и крило. Това е Сю Ан — представи ни жената. — Помага ми. Сама си гледа двете деца. Какво ще кажете, да взема ли да й повиша заплатата? Защо не.

Шумно задъвка шоколадов бонбон.