Кинжалът на Медичите [bg]

— Ще пламне до петнадесет минути — заяви старият особняк и полека се отдалечи.

— Искахме да питаме за един адрес — извика Джини подире му.

Поп посочи към градината.

— Елементарно, Уотсън. Сами ще се досетите.

Джини ме изгледа замислено, в ъгълчето на устата й се мъдреше шоколадово петно. Тръгнах към градината. Тя ме последва.

От двете страни на пътеката се издигаха високи дървета с розови цветове, между които растяха какви ли не цветя. Градината на Поп бе тучна и уханна, място, в което и колибри би свило гнездо, а пътеката бе достатъчно широка, за да могат двамина да вървят един до друг, хванати за ръце.

Утринната светлина ни обгръщаше, топлината й проникваше през гърба на якето ми, галеше напрегнатите ми рамене. Чувствах студената стомана на оръжията. В далечината някой включи градинска косачка.

Джини спря на около пет метра от мен и коленичи, за да помирише някакво розово цвете с форма на камбанка. Минах покрай нея и се обърнах.

— Искам да ми кажеш за пожара — обърна се тя към цветето.

От сладък вкусът в устата ми взе да нагарча. Нарочно поех дълбоко въздух с надеждата, че уханието на градината ще заличи спомена за задушаващия дим. Измина секунда. Джини се извъртя, все още на колене, а блестящите й кафяви очи се втренчиха в мен.

— Не, не искаш — отвърнах немощно, всичката ми енергия бе съсредоточена да се изтръгна от ноктите на спомена.

Джини ми протегна ръка и й помогнах да се изправи. Притегли ме към себе си.

— Защо ми причиняваш това? — прошепнах.

— Защото те искам целия — отвърна тя.

Целия. Ръката ми се разтрепери. Иска ме. Целия.

Стояхме смълчани сред цветята, сякаш извършвахме жертвоприношение на природата. Очите ми се плъзнаха по красивото лице на Джини.

Над главите ни ято птички изпляскаха с криле. Тя вдигна очи за секунда, после отново ме погледна.

— Знам, че се боиш. Не толкова от външния свят, а от това, което е в теб. — Тя притисна длан към гърдите ми.

— Там няма нищо — отроних аз и очите ми се овлажниха.

— През онази юлска нощ си скочил от прозореца, но краката ти не са достигнали земята. Въртиш се в орбитата на собственото си минало, прекалено уплашен, за да навлезеш в атмосферата. Но послушай ме, Реб, това пътуване те тегли към земята. Кръговете на истината — те са твоята истина. Пътеката от двадесетте кръга и твоят път. Където и да те отведе Леонардо, той те доведе при мен и към истинското ти аз. Не знам защо, но аз съм твоята Джини, земята, на която да стъпиш.

Затвори очи и леко килна глава настрани.

— Целуни ме, Реб. — Влажните й устни се отвориха в очакване.

Тя беше моята земя — меко място, на което да падна. Това момиче… от тълпата пред „Даниели“, същото, което пришпорваше лодката в лагуната, което преведе словата на Да Винчи, хъркаше като мечка, лигавеше се, докато спи, една лакома венецианка.