Санаториумът [bg]

Айзак я поглежда. В очите му има нещо победоносно.

— Това не означава, че си направила нещо лошо.

Елин подпира ръце на масата и чувства, че нещо в нея се скъсва — невидима нишка, която е била опъната твърде дълго.

— Добре. Ще им кажа. Това ли искаш? Да раздрънкам всяка подробност?

— Не — гласът на Айзак е твърд. — Не и ако не искаш. Искам само да разбереш, че никой не е идеален. Всеки има недостатъци. Дори ти. Лори вероятно се е издънила, направила е някакви глупости, но това не означава, че е замесена в убийство.

— Знам, но…

— Но какво? — Айзак става и блъска назад стола. Бузите му са изпъстрени с червени петна. — Чуваш ли се, Елин? Ти си като мама, с наочници. Мислиш, че светът е само в бяло и черно и че за всичко има проклет отговор. Само защото Лори е направила едно нещо, това не води автоматично до друго. Нещата са объркани, не винаги има обяснения.

— Не съм казвала такова нещо — гласът й прозвучава задавено и приглушено. Съзнава, че се поти и кожата под мишниците й боде от горещина.

— Знам, че не си го казвала, но всички го почувствахме — Айзак се обръща към Уил. — Не ми казвай, че не си го почувствал. Неодобрението й.

Елин примигва, стъписана от язвителността на думите му.

— Някой трябва да ти го каже, Елин. Защо мислиш, че не поддържах връзка? Защото е твърде изтощително да бъда край теб. Ти искаш всичко да бъде направено абсолютно правилно, всички патета да са подредени в редичка. Това ме натъжава, това е една от причините да замина и да оставя и мама.

— Айзак, моля те…

— Не, вярно е. Уж трябваше да търсим Лори, а сега нещата се превръщат в нещо съвсем друго — очите му хвърлят искри. — От мига, в който ти дойде тук, знаех, че няма да е забавно изживяване. Ти трябваше да докажеш нещо.

Елин настръхва.

— Какво искаш да кажеш?

— Винаги си била такава. Винаги… на мисия.

— Мисия?

— Да спасяваш хора. Да бъдеш героиня. Отново и отново. Това тук, работата ти, една и съща схема. Всеки път.

Уил става и слага ръка на рамото на Айзак. Челюстта му е стисната.

— Виж, друже, не мислиш ли, че трябва да престанеш? Всички сме уморени…

Айзак се дръпва настрана.

— Не. Тя трябва да знае.

Вратът на Елин пламва и някъде дълбоко в нея се навиват горещи спирали на гняв.

Какво го прихваща? Не разбира ли?

Единствената причина Елин да е такава, е заради случилото се със Сам.

Заради онова, което направи Айзак.

— Айзак — започва тя с треперещ глас. — Каквото и да кажеш… важни са отговорите. Истината има значение. Как може да продължиш по-нататък без нея? Виж какво се случи със Сам. Не мога да го проумея. Мисля за онзи ден отново и отново и това е, защото не знаем отговорите. Не знаем какво се е случило.

Айзак се вцепенява и по бузите му плъзва ръбеста червена диря. Той отваря уста да каже нещо и после отново я затваря.

Между тях настъпва тягостно мълчание, което казва на Елин всичко, което е необходимо да знае.

Тя чувства, че ръката й трепери в скута.

— Не искаш ли да говорим за това?

Той се втренчва в пода, отказвайки да я погледне в очите.

— Хайде, Айзак. Искам да знам какво имаш да ми кажеш. Години наред отказваш да говориш за това. Искам отговори.

— Елин, престани — Уил я хваща за ръката.

Айзак бавно вдига глава и я поглежда. Очите му са замъглени от чувства.

Вина, мисли си Елин, докато го гледа. Тежи му.

Айзак се извръща.

— Отивам да си легна. Не искам да говорим тук. Не сега — той все още не поглежда Елин в очите.