Златните плочи на Харати
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златните плочи на Харати». Краткое содержание книги:
С усилие се изкачвахме нагоре, докато стигнахме до най-връхната точка на превала на хималайския хребет на височина 5500 метра. Излязохме от колата.
— Я виж ти — дишам дори на такава височина! — учуди се Селиверстов.
Пред нас се простираше гордата верига хималайски хребети. Трудно беше да се повярва, че всеки от тях е с височина 7000–8000 метра. Снимахме се. От северната страна на хребета започваше Тибет — загадъчен и суров.
След превала се спуснахме около километър надолу и тръгнахме на северозапад по равно плато, високо около 4500 метра. Рядка ниска трева покриваше почвата. Тук-там ручеи пресичаха платото. Нашите коли с рев ги преминаваха. Пътувахме и пътувахме, когато насред безлюдната равнина видяхме самотна жена с огромна кожена шапка и гердан.
— Накъде ли е тръгнала сред тази пустош? — зачуди се Селиверстов.
Спряхме и помолихме шерпа да я разпита. Наблюдавахме как тази прилично облечена жена с достойнство му отговаряше. Разговорът приключи и жената продължи пътя си.
— Отива към свещения Кайлас — обърна се към нас шерпът.
— Да я закараме! — предложи Селиверстов.
— Не, не, не бива — викна той, — не бива да я караме!
— Защо? — настоях аз.
— Вие — шерпът се почеса зад ухото, — трудно ще разберете. Защото е нещо нерационално, но според нашите обичаи е въпрос на достойнство.
— И какво е то?
— Всеки пеш трябва да стигне от своя дом до светинята на Тибет и да й се поклони. Това е главната цел, която осмисля живота на тибетците. Тибет е много голям, хората не могат да стигнат до свещения Кайлас и да се върнат за цяла година. Често загиват по пътя. Ако човек усеща, че няма да успее, той се връща, за да тръгне на другата година отново.
— Това ли е същността на тибетското поклонничество? — попита Рафаел Юсупов.
— Как да ви кажа — смути се шерпът, — това е наш обичай…
— Защо?
— Не зная — рече шерпът и сведе поглед.
По-късно ние често срещахме самотни поклонници или на групи, насочили се към Кайлас, облечени в празнични дрехи.
— Защо отиват предимно жени? — попита Селиверстов.
— Жените съхраняват гордостта на Тибет — отговори шерпът.
— В какъв смисъл?
— М-м-м… — измънка нещо неясно нашият шофьор и замлъкна.
Вече отбелязах, че покрай пътя често подминавахме малки селца. Повечето тибетци живеят в опушени черни палатки, които периодично местят заедно със стадата си. Когато ни забелязваха, овчарите се приближаваха на известно разстояние от нас и ако ние спирахме за почивка, дълго и мълчаливо ни наблюдаваха. Бяхме им интересни.
А ние опъвахме палатките, разтоварвахме целия си багаж и се занимавахме с различни неща под втренчените им погледи. Понякога се приближавахме към тях и им давахме по нещо — пакет сладкиши или бонбони. Те ги взимаха, без да помръдват от местата си, и продължаваха да ни наблюдават.
— Чувствам се все едно, че правя секс на сцена — възропта Селиверстов.
Помолихме шерпа за съвет, като му обяснихме деликатно ситуацията.
— Те са гладни и много бедни — отговори той.
— Но защо тогава не изяждат веднага храната, която им даваме — усъмни се Рафаел. — А и стадата овце…
— Те искат вкусна, сготвена храна, а не сурова… Искат хубави палатки, да готвят на газ, да ядат хляб, да имат електричество. Имайте предвид, че могат да вземат всичко — дори празна консервена кутия.
Този ден нощувахме на брега на езерото Пойкетсо. Под зорките погледи на овчарите направихме лагера и шерпът ни посъветва да скрием вещите си в палатките и ги държим в ръце през цялата нощ.
— Иначе ще ги откраднат — обясни ни той.
— Дори и ако си вътре в палатката? — смутен попита Рафаел.
— Не, крадат само когато няма човек — отговори шерпът.
Събудихме се, прегърнали багажите си, и отново видяхме тибетците, които безмълвно ни наблюдаваха, сякаш не бяха помръдвали от местата си през цялата нощ. Естествено на сутринта ни се ходеше до тоалетна. Но пред очите на овчарите! Някои от нас се скриха зад палатките, други им обърнаха гръб, а Селиверстов с широка крачка се насочи към близкото възвишение.
В условията на високите планини оцеляването е проблем, който възниква всеки ден и всяка минута. Безкрайно трудно е не да живееш, а да оцелееш. Основното, което липсва в Тибет, е огънят. Ние, хората от цивилизацията, мъкнехме със себе си газови бутилки. Заради разредения въздух газта гореше лошо, но все пак даваше някакъв пламък. А тибетските овчари, които не разполагаха с газ, горяха сухи корени или изпражнения. Веднъж взех сухи парчета от яково изпражнение и реших да разпаля огън на височина около 5000 метра. Духах, духах, то тлееше, но изобщо не се разпали. Така и не разбрах как се справяха местните хора.