Златните плочи на Харати
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златните плочи на Харати». Краткое содержание книги:
— И като добавим, че ще минем и през Долината на смъртта и ще застанем пред Огледалото на царя на смъртта Яма… — изхили се Равил Мирхайдаров.
— Забравяте за омагьосаното Място на гладния дявол, където се материализират лошите мисли — Селиверстов изгледа строго Рафаел и Равил. — И престанете да злорадствате! С колко опасности съм се сблъсквал! С шефа в Хималаите сме преживели и лавини, и сигхи, и мъртва вода, и психоенергийни бариери…
— Рискът е благородно нещо. Всеки изследовател, особено ако е и пътешественик, рискува не само честта си на учен, но и живота си — патетично обобщи Рафаел Юсупов.
Пътят, по който пътувахме, след като пресякохме границата между Непал и китайски Тибет, наистина всяваше страх и се виеше над бездънни пропасти. Веднъж се озовахме под водопад, който се изсипваше от отвесна скала. Беше се образувало огромно корито и колелото на джипа пропадна, плъзна се и надвисна над пропастта.
— Ва, ва, ва! — извика шофьорът.
— Това беше тибетското „ох“ — изкоментира Рафаел Юсупов. От жестовете му разбрахме, че веднага трябва да се скупчим в противоположната страна на кабината. Сторихме го внимателно и пребледнели от ужас. Трите колела с мъка изтеглиха четвъртото, то опря в земята и ние продължихме напред.
Едва вечерта достигнахме до малкото китайско градче Джанг-ну. Минахме през още една митническа проверка и продължихме все така по ръба на пропастта, за да стигнем до селището Ниалам, където пренощувахме.
— По-добре се пътува нощем — не се вижда нищо — въздъхна с облекчение Рафаел Юсупов.
Що за хора са тибетците
За селцето Ниалам, разположено в една клисура на 3750 метра височина, ми бяха казали, че е типично за Тибет. Настанихме се в местното хотелче, чиито легла бяха покрити с оригинални кувертюри, изтъкани от козината на як. Вечеряхме месо от як и пихме чай, в който беше добавена лой от як. Чаят имаше необичаен вкус.
Сутринта се разходихме из селището. Първото, което привлече вниманието ми, бяха червените ленти с пискюли, вплетени в косите на мъжете и жените. За ролята им в унищожаването на въшките знаех от разказа на англичанина Тим. Пред прага на една от къщите възрастна жена старателно преглеждаше косата на друга, като от време възбудено подвикваше, докато смачкваше гадинките.
Лицата и ръцете на децата не блестяха от чистота. Те сякаш имаха вроден инстинкт да просят. В мига, в който погледнах един от потомците на хората, възродили в древността цялото човечество, той веднага протегна ръка и рече:
— Господине, дай.
Извадих от джоба си китайски юан и го подадох на хлапето. Вместо да благодари, то здраво се вкопчи в ръкава ми и тропайки с крак, настойчиво заповтаря:
— Дай, дай, дай…
Отнякъде се появиха още момчета и момичета, които изтикаха конкурента, увиснал на ръката ми, и заджафкаха същата дума. Извадих още няколко юана и им ги подадох. Те се нахвърлиха и дори скъсаха една от банкнотите. Тръгнах обратно към колата, съпроводен от негодуващите им викове и един камък, който хвърлиха след мен.
Трябва да отбележа, че в селцето срещнахме и деца с обръснати глави, които не просеха. Изглежда те бяха от по-заможните среди на тибетското население. Но възрастните мъже задължително имаха плитка с червена лента. Обясниха ни, че тя е признак на мъжко достойнство.
Видяхме и как мъжете носеха одрани животни, най-често овни, чието месо бе покрито с тънка коричка. Любознателният Рафаел Юсупов ги разпита и разбра, че тук месото не се разваля дори на открито. Леко изсъхва, като се покрива с коричка и се запазва дълго време. Причината бе в липсата на насекоми във високопланинските местности.
Неведнъж виждахме и как местните хора ядат сурово месо, без дори да го осоляват. По лицата им бе изписано блаженство. Да разпалиш огън и да свариш месо на височина 4000–5000 метра не бе лесна работа.
Натоварихме багажа си на камион и продължихме напред.
След селището Наилам проходът се разшири и пътят стана по-удобен. Изкачвахме се все нагоре, за да пресечем един от хималайските хребети.
Често срещахме натоварени с трева якове. Сеното, което тук не косят, а режат със сърп, се събира на купи за добитъка. През зимата върху него се образува плътна снежна кора, която животните разравят, за да ядат измръзналата и загнила трева.
Тук-там, под 4000 метра височина, се виждаха малки участъци, засадени с ечемик и картофи. Тукашните картофи рядко превишаваха размерите на кайсия.