Кинжалът на Медичите [bg]

— Кое от двете?

— Знам си аз, че няма. Не сме имали главоболия, откакто Младоликия Нелсън18 се криеше в старото бунгало.

Очите на Джини се ококориха.

— Бандитът ли?

— О, в ония дни бях голям фукльо — възкреси спомена Поп. — Покрих го тук само заради веселбата. По дяволите, нямаше как да стъпи в мотела, без да знам, обаче, естествено, не го изпях на ченгетата. Ами това място е собствената ми крепост с всичките си петнадесет хектара.

Подадох му още една хилядарка, която той разпери като ветрило, сякаш бе изпечен картоиграч, преди да я прибере при останалите пари в джоба си.

— Две хиляди на пода за господин Холмс — заяви той и си записа нещо в книгата. — Ще ви донеса ключовете, не че са ви нужни. Никой не безпокои хората в задник… тъй де, в задния двор — изкикоти се той. — Сигурно съм забравил да си взема на обяд слабителното.

Изпрати ни до входната врата, подаде ни схема, на която бяха оградени съединените бунгала, докосна с пръсти шапката си и ни пожела лека нощ.

Скочихме в ягуара за последно през този ден и бавно завихме по покритата с чакъл алея за коли по посока на бунгалата ни. Стисках волана по-силно от обикновено, усещайки все по-налагащото се нейно присъствие до себе си.

Измъкнахме вещите си от колата и тръгнахме към пенещия се прибой. Бунгалото се намираше сред дърветата, разделено на две, с разядена от солта обшивка, покрив на няколко нива и тухлени комини от двете страни. Сякаш оцеляло от времето на Ейб Линкълн.

Бях оставил включени предните фарове, за да виждаме какво правим. Листата шумоляха под хладния бриз, който прилепи кичур коса към влажните устни на Джини. Тънката материя на роклята й прилепваше към тялото й, откроявайки заоблените й бедра. Представих си как захвърлям ключа към гората, разкъсвам дрехите й я обладавам точно там, под светлината на фаровете, докато или акумулаторът, или аз се изтощим.

Протегнах длан с двете връзки ключове.

— Коя предпочиташ, Джини? — попитах колкото се може по-небрежно. — „Същото време“ или „Догодина“?

Покри ръката ми със своята, а в очите й се четеше въпрос.

Неволно отстъпих. Тя скъси разстоянието между нас и като плъзна ръка в джоба ми, ме придърпа към себе си. Кокалчетата й се притиснаха до бедрото ми. Панталонът ми отесня.

Вдигнах очи към небето, видях блясъка на луната по листата. Бъди свободен. Върни се в джунглата.

Очите ми срещнаха нейните.

— Не — отроних и отстъпих.

Лицето й помръкна. Сълзи бликнаха от красивите й очи. Тя ги изтри.

— Дай ми „Същото време“ — помоли тя, протягайки ръка. — Не знам дали догодина ще съм жива.

Не смеех да дишам. Стоях пред нея като вкаменен.

Мълчаливо й подадох ключа.