Кинжалът на Медичите [bg]

— Джип е. Насочваш се към отложената тема, а?

— Значи повдигаш предницата на джипа с един пръст, докато той лежи отдолу с френския си ключ, и си приказвате за каскади… и жени. Всичко е тип-топ, докато разговорът не засегне лични теми. Точно в този момент пускаш колата отгоре му, без дори да го съзнаваш. Стоварваш я върху чувствата му.

— Не съм длъжен да те слушам.

— Ами можеш да си запушиш ушите и да викаш „тра-ла-ла“, но тъй или инак ще ти го кажа. От една страна, притежаваш изумителни способности — можеш да направиш на пух и прах цели градове, да жонглираш с локомотиви… но си напълно сляп за чувствата на останалите. Не си виновен ти — добави Джини. — Излишно те нападам.

— Вярно ли? Понеже и на мен така ми се струва.

— Надявах се да отговориш точно така.

Почувствах се в капан. Лутах се из лабиринта с огледала на Джини Джанели и не можех да намеря изхода.

— И защо очакваше да отвърна така?

— Защото никой не те напада. Само така ти се струва — че всеки миг ще те наранят, особено онези, на които държиш. Вярваш го до мозъка на костите си. На челото ти го пише. Не разбираш ли, Реб?

Препусках със сто и тридесет по междущатската магистрала, но думите на Джини ме смразиха на място.

— Разбирам — признах.

Тя въздъхна с облекчение.

— Виж… възнамерявам да ти кажа нещо, което няма да ти хареса.

Вкопчих се във волана.

— Като малък си изгубил родителите си по изключително жесток начин и тогава е било естествено и дори полезно за теб да очакваш да се случи нещо лошо. Но ми кажи… помага ли ти сега, като зрял човек?