Дявол под прикритие

Двадесет и седма глава

Киър все още не беше произнесъл нито дума, продължаваше да се разхожда из спалнята.

— Иска ми се да спреш да крачиш така — коментира неспокойно Мерит. — Ако може, нека седнем да поговорим…

— Не и когато козината ми е настръхнала — промърмори Киър.

— Козина?

— Като четка, направена от дива свиня.

— О, четина… искаш да кажеш, че си настръхнал? Но не ме обвиняваш, че… съм безплодна, нали? — Тя го погледна поразена. — Това не е честно, Киър.

Възмутен, той я настигна с две крачки и я хвана за раменете, сякаш искаше да я разтърси. Но не го направи. Само я държеше, отвори уста да каже нещо, затвори я и опита отново.

— Защо да ми пука, ако си безплодна? — избухна той. — С кого си мислиш, че говориш, по дяволите? Родителите ми ме обичаха като свой роден син. Гордееха се с всичко, което им донесох като копеле. От момента, в който са ме приели, аз бях техен и те бяха мои. Искаш да кажеш, че това не е реално? Че не сме били истинско семейство?

— Не, никога не бих го казала. Знаеш, че не бих! Но повечето мъже искат синовете да продължат рода и кръвната линия.

— Аз не съм от тях — отсече Киър.

Той не викаше, но напрегнатостта му изнерви Мерит. Тя се поколеба, несигурна как да отговори.

— Съжалявам — пророни тихо. — Предполагах, че силно ще искаш да имаш собствени деца… а аз никога няма да мога да ти дам това.

— Нямам нужда от кокошка, а от жена.

При вида на отчаяното й лице, нетърпението на Киър изчезна. С тих стон той я привлече в твърдото, топло убежище на прегръдката си. Поглади косата й и притисна главата й към рамото си.

— Не кръвта свързва едно семейство. А любовта. — Топлият му дъх се разля по скалпа й. — Колко деца искаш? Бихме могли да имаме дузина, ако ти харесва. То е същото като да обичаш всяко друго дете. А ти ще бъдеш толкова чудесна, добра майка — туптящото сърце на семейството. — Пръстите му се плъзнаха под брадичката й, за да я вдигнат нагоре. — Що се отнася до покойния ти съпруг — продължи той, — харесвах го и не искам да говоря лошо за човек, който не може да се защити. Но ще ти кажа това, което бих му казал, ако беше още жив: не е бил моментът да те оставя, когато го е направил. Защото неговата загуба не е била по-голяма от твоята. Ти си била тази, която е имала най-голяма нужда да бъде успокоявана.

— Имах семейство и приятели за това. Джошуа знаеше, че ще ми помогнат да го преодолея.

— Работата на съпруга ти е била да ти помогне и в това.

— Не знаеш какво щеше да направиш, ако ти беше на неговото място.

— Знам — твърдо каза Киър. — Щях да остана до жена си.

— Дори да знаеше, че не можеш да направиш нищо за мен?

Погледът му не се отклони от нейния.

— Да останеш там и да не правиш нищо, би означавало да направиш нещо.

Мерит усети как лицето й се изкривява, докато се мъчеше да овладее емоциите си.

— Понякога… — Трябваше да спре и да прочисти гърлото си, преди да продължи: — се хващам, че ми се иска да се беше оженил за някоя друга, която да му даде деца. Тогава щеше да е още жив.

— Скъпа, няма как да знаеш това. Можеше да вземе същия кораб в същия ден по различни причини. Или да се ожени за жена, която да му роди деца, но да направи живота му нещастен. — Киър обхвана бузата й в ръката си. — Ако можеше, мисля че щеше да ти каже каква радост си била за него и да те помоли да не си спомняш за него с вина.

Сините му очи, най-светлият цвят на небето, се взираха в нейните.

— Скъпа моя, бих умрял вместо него, ако връщането му ще ти попречи да се самообвиняваш.

Тя се вцепени от ужас при тази мисъл.

— Не казвай това.

Палецът му се отпусна върху малките, напрегнати мускулчета на челюстта й в нежни кръгове.

— Успокой се сега — прошепна той. — Нищо от това не е било по твоя вина. Край. Обещай ми, че ще си толкова добра към себе си, колкото към всеки друг.

Затворила очи, тя кимна и притисна лице в дланта му.

— Кажи го — подкани я той.