Дявол под прикритие
- Автор: Клейпас Лайза
- Серия: „Рейвънел“ #7
- Год: 2021
- Язык: болгарский
- Год: ЕРГОН
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Дявол под прикритие». Краткое содержание книги:
Киър отговори с разсеяно кимване. Споменаването на Мерит беше изпълнило кръвта му с неспокойна енергия.
След като се беше сбогувал с нея в стаята с гоблени, беше отишъл да се изкъпе и преоблече в дрехите за път, които Кълпепър беше извадил за него. Само за пътуването, беше подчертал камериерът, тъй като те бяха ушити от по-тежки, по-тъмни тъкани, предназначени да понасят неблагоприятните условия и мръсотия на пътуването.
Когато бе дошло времето за тръгване към железопътната гара, Кингстън беше излязъл на предната алея, за да ги види как потеглят. Бе помогнал на Фийби и Еден да се качат в каретата, след което се бе обърнал към Киър:
— Скоро ще те посетя на Айли — каза Кингстън с тон, който не предполагаше никакви възражения. — Ще изпратя информация от Итън Рансъм веднага щом я получа. Междувременно не трябва да рискуваш, а да се придържаш към споразумението ни по отношение на носача. Вече изпратих един от мениджърите на клуба и той прави уговорките. — За изненада на Киър, херцогът му беше подал познатия сгъваем портфейл.
— Това е твое, предполагам.
Беше пълен с дебела пачка банкноти от Английската банка.
— Какво е това? — попита Киър безизразно.
— Ще ти трябват пари за пътуването. Не, за Бога, не спори, днес достатъчно правихме това. — Херцогът изглеждаше доволен, че Киър послушно пъхна дебелия портфейл в джоба на палтото си. — Пази се, момчето ми. Отваряй си очите и бъди нащрек.
— Да. Благодаря, сър — отвърна Киър с уважителния тон, който би използвал с Лаклан.
Бяха си разменили ръкостискане, хубава, здрава хватка на увереност и връзка.
Киър погледна през прозореца на каретата, докато впрягът коне ги прекарваше по каменист път, набирайки скорост. Той беше доволен, че най-накрая се прибира у дома, но в същото време… чувстваше се неловко в собствената си кожа. Беше объркано чувство, напомнящо му за начина, по който водораслите с жилавите си връвчици и ленти могат да впримчат непредпазлив плувец край брега на Айли. Беше трудно да се отпусне. Някои мускули в ръцете и краката му потръпваха от нуждата да върви или бяга, но единственото, което можеше да прави, беше да седи.
— Какво ще правиш с Мерит? — попита Фийби.
— Нищо — отвърна грубо той.
— Няма ли да й пишеш? Да я посетиш?
Той поклати глава.
— Това е краят.
— Предполагам, че така е най-добре. Въпреки че изглежда двамата сте имали… каква е думата… афинитет?
Киър я погледна мрачно.
— Някои риби могат да плуват, някои птици — да летят. Но те въпреки това не си принадлежат.
— Още една аналогия с риби — учуди се Фийби.
Обемът на претъпкания портфейл беше притеснителен. Киър бръкна в палтото си и го извади. Замислен, той започна да сортира парите в портфейла, откривайки различни копюри… банкноти от един паунд, от пет, от десет… толкова много, че не позволяваха на портфейла да стои сгънат. Щеше да даде част от тях на лакеите и каруцарите, реши той и започна да изважда пачка банкноти.
Малко листче хартия падна от страничното джобче на портфейла, пърхайки към пода на каретата като листо на офика. С усилие Киър притисна ръка към ребрата си и се наведе да го вдигне. Седна и с любопитство погледна.
Господин Киър Макрей
Лейди Мерит Стърлинг
Имената бяха напечатани… Но защо? По каква причина?
Откъслечни спомени се въртяха в главата му… въртящи се хаотично мисли, които не можеха да бъдат достигнати. Докато се бореше сляпо да хване нещо, да осмисли бъркотията, чу в съзнанието си гласа на Мерит… остани за една нощ, само за една… имаше мирис на дъжд и студена нощна тъмнина, и топлина на легло… нежните, пълни извивки на женските гърди и горещата прегръдка на тялото й, което го дърпа, притискайки в сладострастна пулсация, и сладката, съсипваща кулминация, когато тя извика името му. После видът й на светлината на свещите, пламъчета, танцуващи в езерца от разтопен восък, уловили отблясъци от очите, косата, кожата й… и великолепната свобода да приеме всичко, да й каже всичко, докато неизчерпаемото удоволствие ги обгръща. И отчаянието от напускането, физическата болка да се отдалечат един от друг, усещането, че си дръпнат под повърхността на морето, гледайки нагоре към недостижимото небе откъм лишените от въздух дълбини. Туп. Той видя върховете на пръстите на лейди Мерит да докосват клавиш на пишеща машина. Туп. Туп. Малките метални пръчици се размърдаха върху макара с мастилена лента и се появиха букви.
Сега Киър се задъха, стискайки листчето, докато мозъкът му сортираше и се въртеше, щифтовете се подравниха, ключът се завъртя и нещо се отключи.
— Мери — произнесе той с несигурен глас. — Боже мой… Мери.
Фийби го гледаше със загриженост, питаше нещо, но той не можеше да чуе от дивото барабанене на сърцето си. Обръщайки се прекалено бързо на мястото си, Киър игнорира дискомфорта в ребрата, докато блъскаше с юмрук по кабината на кочияша. Веднага щом каретата спря, той каза рязко на Фийби:
— Продължавай без мен.
Преди тя да успее да отговори, той се измъкна от каретата и се втурна назад към къщата.
Двадесет и пета глава
След като Фийби и Киър тръгнаха към гарата, Себастиан се върна в къщата, възнамерявайки да приключи с четенето на доклади от управителите на имотите си. Но се поколеба на прага на кабинета, обхванат от неохота да седне на бюрото си. Измъчваше го чувство за безизходност. В разрез с всички инстинкти беше оставил сина си да напусне сферата на неговата защита, докато все още се възстановява от раните си. Киър беше мишена и ако сега не го преследваше някой, то скоро щеше да се появи. Лорд Ормънд щеше да се погрижи за това.
Като си помисли за егоистичния негодник с остро лице и ада, в който бе превърнал живота на Корделия, и най-вече как едва не бе успял да убие Киър, Себастиан се изпълни със студена ярост. Изкушението да намери Ормънд и да го превърне в пихтия със собствените си ръце беше прекалено силно. Убийството на Ормънд, макар и силно удовлетворяващо, би довело до последици, които не му харесваха особено.
Защо на Итън Рансъм му отнемаше толкова много време да му докладва? Защо наемният убиец не беше хванат и разпитан досега? Нямаше как да се изпари във въздуха. Замислен, Себастиан размърда напрегнатите мускули на раменете си и протегна ръка да разтърка схванатия си врат.
По дяволите, помисли си той уморено, Еви ми липсва.