Homo ludens (Изследване на игровия елемент на културата)

На мястото на примитивния идеал за извисяване, за чест и благородство в по-развитите фази на културата се появява идеалът за справедливост. По-точно — той бива свързан с първия и колкото и да е опорочен в живота, става постепенно общоприета и спазвана норма в едно човешко общество, което междувременно чрез смесване на кланове и племена прераства в общество на народи и държави. Международното право като понятие произхожда от сферата на агоналното, като съзнаване на това, какво е против честта и правилата. След разработването на международноправните задължения агоналният елемент в отношенията между държавите почти изчезва. Прави се опит да се издигне инстинктът за политическо състезание до правно съзнание. В момента, в който една общност от държави се обединява, като спазва дадено общоприето международно право, предпоставките за агонални войни вътре в това общество изчезват. Но по този начин то не загубва всички черти на „игрово“ общество. Идейните принципи на взаимно равноправие, дипломатическите им форми, задълженията, поемани при договори, формалното прекратяване на сключени спогодби — всичко това формално прилича дотолкова на игрови правила, доколкото са задължителни и доколкото самата игра, т.е. необходимостта от организирано човешко общество, се осъзнава. Следователно тук „играта“ представлява самата основа на цивилизацията. Названието „игра“ тук е само формално подходящо до известна степен. Вярно е също, че нещата са стигнали до положение, при което системата на международното право не се смята, общо взето, като основа на всяко общество. Ако член на тази общност от държави отрече на практика или не спазва нормите на международното право, или изнесе на преден план интересите и властта на собствената група — независимо дали това е народ, партия, класа, църква или държава — като единствена форма на държавна политика, то изчезва и последният чисто формален остатък от игрово поведение, а заедно с него и всякаква претенция за цивилизованост. Обществото потъва обратно под нивото на древната култура, понеже неограниченото насилие си възвръща „правата“.

Става очевиден важният извод: без поддържане на определено количество игрово поведение културата става невъзможна. Но даже и в едно подивяло, изоставило всички правни норми общество агоналният стремеж не изчезва, понеже той е заложен в самата човешка природа. Вроденият стремеж към първенство тласка хората и тогава едни срещу други и може в момент на безумна самозабрава да ги доведе до невиждани проявления на умопомрачение. Независимо дали застъпваме остарялото учение, според което икономическите отношения са движещата сила на историята, или създаваме съвършено нов мироглед, за да дадем име и израз на този стремеж към ликуване, в основата си остава винаги желанието за победа, макар че е известно — „победата вече не е «печалба»“.