Homo ludens (Изследване на игровия елемент на културата)

По време на силното влияние на феодалните войни личният дуел се е разраснал до най-кървави форми, при които не само дуелиращите се, но и доверителите, и секундантите са се сражавали помежду си. Тези сражения са се извършвали на коне с пистолети. Такава форма на дуел е била разпространена през XVI в. във Франция. За някакво незначително скарване между двама благородници от шест до осем души са влизали в кървава схватка. За секундантите е било въпрос на чест да участват в дуела. Монтен описва подобен дуел между трима приближени на Анри III и трима благородници от двора на Гиз. Ришельо се е противопоставил на този обичай, но даже при Луи XIV още е имало жертви. От друга страна, това напълно съответства на сакралния характер, присъщ на обикновения дуел поначало, където борбата не цели смърт, а се изисква кръвопролитие, задоволяващо накърнената чест. Поради това съвременният френски дуел в никакъв случай не трябва да се смята за израждане на добрите нрави, въпреки че по правило се прекратява след нараняване. Дуелът по своята същност е ритуална игрова форма, той предпазва чрез своите правила от неочаквано нанасяне на смъртоносен удар в пристъп на необуздана ярост. Мястото, на което става сбиването, съответства на игрово пространство, оръжието трябва да бъде еднакво; двубоят започва и се прекратява по сигнал, броят на изстрелите е определен предварително. Появата на кръв е достатъчна, за да се удовлетвори изискването честта да бъде кръвно отмъстена.

Агоналният момент по време на истинска война не може да бъде точно определен. В най-ранните фази на културата, изглежда, несъстезателният елемент още не е бил развит при борбите между племена и единичните двубои. Нападения с цел грабеж, коварни убийства, преследване на хора са се извършвали винаги независимо дали са причинени от глад, страх, религиозни представи или кръвожадност. Понятието война всъщност се появява едва когато започва да се разграничава между тържествената донякъде ситуация на всеобща вражда и индивидуалните пререкания или семейни вражди. Подобно разграничаване причислява войната не само към свещената, но същевременно и към агоналната сфера. Войната се издига в свещено дело, включва се в сферата, където са неразделени правото, съдбата и престижът. По този начин тя е включена в кръга на честта. Войната става свещена институция и като такава се облича в съответна духовна и материална орнаментика, с която разполага племето. Това не значи, че войната се провежда вече под формата на култово действие, като спазва определен кодекс на честта. Грубата сила запазва цялата си мощ. Все пак войната се разглежда като част и свещено задължение и до известна степен се „играе“ под тази форма. Трудно е да се установи до каква степен воденето на войни се влияе и подчинява на тези представи. Повечето от нашите сведения за различни битки са получени от исторически източници в хубав стил, основаващи се на литературни варианти на съответните битки, независимо дали са писани от съвременници, или от по-късни автори. Такива източници са епосът, песента или хрониката. В тях има красиви изображения, много романтична и героична измислица. Но би било неправилно да заключим, че облагородяването на войната чрез извисяването й до областта на ритуалите и морала е било изцяло фиктивно или че естетическото покритие на битката е било просто прикритие на жестокостта. А даже и да е било така, тези представи за боя като тържествена игра на чест и добродетел създават идеята за рицарството, т.е. за благородния воин. Трябва да споменем и нещо друго: като допълнение към тези представи за рицарска чест и рицарско достойнство, на основата на античността и християнството се изгражда системата на международното право. А от тези две идеи — рицарство и международно право — произлиза понятието чиста човечност.