Кинжалът на Медичите [bg]

Приближих се към него, докато Джини притеснено пристъпваше от крак на крак до вратата и попиваше с очи картината. Арчи не ни забеляза.

— Здрасти — рекох.

Той скокна на крака с вид на баща, току-що зърнал загубеното си в търговския център отроче. Завтече се към мен, а лицето му се сгърчи, аха-аха да се разплаче. Прегърна ме толкова силно, че ме остави без дъх, а стритите на прах пуканки се посипаха от мечешкия му юмрук зад гърба ми.

— За бога, Ребски — прошепна в ухото ми — толкова се безпокоях.

Най-сетне се освободих, взех дистанционното, изключих картината и го хвърлих на масата.

Джини предпазливо пристъпи към нас.

Арчи погледна смачканите пуканки в шепата си, после ги натика в устата си. Протегна мазна ръка към Джини, и изломоти:

— Здрасти. Арчи.

— Не ми разправяй, че не ме познаваш — сопна се Джини.

Той сдъвка пуканките колкото можа по-бързо и ги прокара с глътка оранжада.

— Ами… не — и кимна към шишето. — Щях да помня, ако съм ви виждал. Коя сте вие?

— Арчи — обърнах се към него — какво, по дяволите става тук?

Заби дебелия си показалец в гърдите ми.

— Първо ти.

Взех да се ядосвам.

— Кой се сбута с Джини пред „Даниели“? Кой пусна бележката в чантата й? А кутията с пистолетите? Кой гръмна оня при автобуса в Милано? Ами визитката на Драко?

Арчи ме изгледа, сякаш съм си изгубил ума.

— Вие ли сте Джини? — попита той и й се усмихна.

Тя кимна.

— Какви ги приказва, Джини? Бележки, пистолети. Каква е тая автобусна история? Кой е Драко?

— Арчи! — викнах. — Знам, че си ти.

Той посочи с палец към масивния си гръден кош.

— Аз съм си аз.

Нищо не разбирах.

— Не ми ли изпрати ти пистолетите?

— Какви пистолети?

— Стига де! Два зиг зауера. Един миниатюрен полуавтоматичен.

— Миниатюрен полуавтоматичен пистолет?

— Не се познаваме от вчера — заговорих. — Знам, че като ти се обадих, те накарах да си спомниш за Дани. Пред очите ми си как затваряш, след като ме отряза, и отново и отново прехвърляш наум случилото се с него. Не ми разправяй, че обаждането ми не те е поразтърсило.

Арчи преглътна.

— Моля те, кажи ми истината — настоях.

Той се отпусна на стола си и отпи яка глътка от газираната напитка.

— Аз ти пратих пушкалата — изповяда се сякаш на кубинките си. — Длъжен бях. Джини, надявам се, че не съм те ударил на площада. Досега не бях блъскал човек с твоите размери.

Джини попита:

— Откъде знаеше, че трябва да я дадеш на мен?

— Отгатнах, че Реб търси някого. И… е добре де, ти беше облечена като… с тоя шал и с тъмните очила, навела глава, оглеждаше народа по площада… Едно време бях ченге. И Стиви Уондър щеше да забележи.