Приказки за чудатите [bg]

И от каменното гърло долетял звук, който приличал по-скоро на повей на вятър:

— Да, приятели.

Всички закрещели от радост. Вътре в каменната си кожа Катберт бил все още жив. Проклятието на вещицата било силно, но не достатъчно, за да го вкамени напълно. Сега животните се грижели за Катберт, както някога той за тях — правели му компания, събирали храна и я пускали в отворената му уста, не спирали да му приказват по цял ден. (Той отговарял все по-рядко, но те знаели, че е жив, защото сърцето му биело.) И макар че безкрилите между тях нямали възможност да стигнат безопасния връх, Катберт успял да ги опази по друг начин. Нощем те спели в каменната му уста и ако наблизо се появявали ловци, се спускали в гърлото и издавали оттам ужасяващи звуци, които ги прогонвали. Катберт станал техен дом и убежище и въпреки че не можел да помръдне нито едно мускулче, бил щастлив както преди.

Много години по-късно сърцето на великана най-накрая спряло да тупти. Той издъхнал в мир, заобиколен от приятели — един щастлив великан. Мушитрънчето пораснало и сега вече било имбрин, която решила, че са твърде много, за да продължат да обитават вътрешността на каменния гигант, и затова отвела всички чудати животни в примка на времето, която създала на върха26. Тя разположила входа за примката вътре в Катберт. По такъв начин той никога нямало да бъде забравен и всяко влизане и излизане било възможност да отдадат почит на техния стар приятел.

Всеки път, когато тя или някое от животните минавали през Катберт, те го потупвали по рамото и казвали: „Здрасти, приятелю“. Ако пък се спирали и се заслушвали внимателно и ако вятърът духал в подходяща посока, можели да чуят звуци досущ като „здравейте“.